Богородица

Детайл от мозайка в "Св.София" - Константинопол

Църковното учение за св. Богородица

Св. Богородица е майката на Иисус Христос, въплътеното второ Лице на Св. Троица. В нейно лице Църквата признава единственото творение в създадения от Бога свят (материален и духовен), което е достигнало крайната цел на тварното битие: съвършено единение с Бога и пълно осъществяване на всички жизнени способности.

Св. Богородица била счетена за достойна да участва със своята природна енергия (енергия на волята, но и енергията на майчинството) в единното действие на Божеството, тоест в самия Божествен живот.

Св. Богородица не само е предоставила на Бога своя биологичен организъм, но Църквата учи, че при Своето въплъщение Бог е приел не само човешка плът, но "плът, одушевена с разумна и мислеща душа" (св. Йоан Дамаскин).

Трети вселенски събор в Ефес, 431 г.

Третият Вселенски събор в Ефес решил спора дали Дева Мария трябва да се нарича Богородица, или не. Богословският смисъл на прозвището "Богородица" бил да се подчертае, че Иисус, Синът на Мария, бил изцяло Бог, както и изцяло Човек; и тези две природи на Иисус (божествената и човешката) били съединени в едно конкретно лице на Св. Троица, а именно Бог Слово. Противното мнение застъпвал Несторий, по онова време Константинополски патриарх, който твърдял, че Дева Мария трябва да се нарича "Христородица", тоест "Майка на Христос". По този начин той искал да ограничи ролята и́ до майка само на човешката природа на Христос, а не на неговата божествена природа.

Съборът осъдил това мнение като ерес, защото по този начин Иисус се разделял на две лица — едно, което било дете на Мария, и второ с божествена природа, което не било нейно дете. Било решено, че макар и Христос да има две природи — божествена и човешка, — те били завинаги съединени в едно Лице. Мария, като майка на Божия Син, може да бъде наречена Майка на Бога. Накрая Несторий също се съгласил с употребата на името "Богородица", отдавайки разногласията на влагането на различно съдържание в думите.

Св. Богородица в църковната поезия

Езикът на църковната поезия използва за св. Богородица всевъзможни образи от света на природата, за да изрази идеята за универсално обновление на тварния свят в нейно лице. Дева Мария е наричана "небе", "благодатна земя", "неразрушима скала", "камък, напояващ жадните за живот", "плодородна почва" и др.

Църквата я нарича още "новата Ева", която чрез свободната си воля избра съвършеното Богообщение и живот без смърт, за разлика от "първата Ева", която пак чрез свободната си воля избра автономен от Бога живот, ограничен от разрухата и смъртта.

Св. Богородица в иконографията

Най-често срещаните в иконографията изображения на Богородица са символните образи, в които тя държи Младенеца Иисус Христос. Те се подразделят на два основни типа - Одигиртия - на гръцки Οδηγήτρια "Пътеводителка" - Богородица държи малкия Иисус и го сочи като "Пътя, Истината и Живота"), или Елеуса - Ελεούσα - "Милостива", "Милваща", в специализираната българска научна литература терминът неправилно се превежда обикновено като "Умиление". Тези основни архетипи дават началото на редица следващи иконографски типове "Богородица - неувяхващ цвят", "Играеща Богородица", "Богородица троеручица" и т.н. Иконографиите, утвърдени със собствени имена като "Владимировска Богородица", "Иверска Богородица" са разновидности на тези два основни иконографски архетипа.

Отделно Богородица бива изобразявана в различни сцени - например при иконографския тип "Рождество Христово", "Сретение Господне", "Сватбата в Кана Галилейска", "Успение Богородично", в различни илюстративни изображения.

Извън чисто вероучителните разлики, отразени в някои изображения, между иконографията, възприета в римокатолицизма и източното православие, има тъждество. Но докато на Запад се набляга обикновено на духовно-нравственото значение (обикновено там Богородица се описва в сини одежди - символ на небесното и нематериалното), то в източната иконопис тя обикновено е изобразена в пурпур - символ на мъдростта.

Във всички по-ранни образци, а на Изток и до днес, на двете рамена на Богородица, а също на челото и се изобразяват звезди - алюзия с Витлеемската звезда. Три - с идеята да подчертаят нейното "приснодевство" - т. е. тя е девица преди, по време и след зачатието на Христос. В някои случаи една от тези звезди може да бъде пропусната, особено при иконографския тип Елеуса.

Богородица Одигиртия

Това изображение, според старинната християнска традиция, води началото си от първото изображение на Богородица. Тя е изобразена в тържествена поза, обикновено допоясно, с лявата си ръка придържа Младенеца, а с дясната го сочи, като "Пътят, Истината и Животът". Смята се, че от одигитрия е произлязла иконографията "Богородица - неувяхващ цвят". Характерни изображения са мозайките в истанбулската "Св. София", намиращите се в криптата на храма "Св. Александър Невски" няколко икони от Несебър (16-17 век), т. нар. "Йерусалимска Богородица", двустранната икона в Църковния историко-археологически музей - София и др.

Богородица Елеуса

Богородица прегръща Младенеца, допряла е лицето си до неговото. В този случай е характерно изпускането на една от трите звезди, тъй като според символиката си те са обозначение на троичния по лица (според християнството) Бог, т.е. след като едно от тези лица е изобразено, то няма нужда да бъде символно упоменавано допълнително. От тази иконография произлизат допълнително "Елеуса то кико" (смееща се, или играеща), "Достойно ест", "Галактотрофуса" (млекопитателница), утвърдени иконографии като "Владимировската", "Казанската" Богородица, известната чудотворна икона от Бачковския манастир също е изпълнена съобразно тази иконография.

Оранта

Оранта (на гръцки Οράντα) е причастие от гръцкия глагол ορώ или οράω - виждам, гледам оттам и названието "Богородица на знамението". Често етимологията неправилно се извежда от латинското oro - "моля се", тъй като причастието му е същото - oranta, в превод молеща се. Представлява допоясно изображение на Богородица, която благославя с двете си ръце, с разгърнати длани. В центъра на изображението, в кръг е изобразен Младенецът, който също благославя. Това е единственият иконографски тип на Богородица с Младенеца, където и двамата са изобразени "ан фас". Според някои изследователи именно този иконографски тип е най-древният, докато други учени предполагат за термин на неговото възникване едва 11-12 век. Така или иначе, най-старите образци на Богородица Оранта са мозаечни пана от 13 век.

Иконостас

В православния иконостас първата от иконите от северната страна на царските двери е задължително богородична, независимо от иконографския тип. Освен това образът на скърбящата Мария се изобразява задължително на северната венчилка до Разпятието, а също на северната част на царските двери (на южната е архангел Гавраил - така цялостно се получава сюжетът Благовещение).

Други канонични иконографски типове

Дейсис

Дейсисът (моление) е един от символите на Страшния съд. Представлява изображение на Христос като Велик Архиерей с молещите се от двете страни Богородица и Св. Йоан Кръстител. Възниква през 8 век. През 9 век император Василий I Македонец препоръчва поставянето на това изображение пред олтара (някои автори приписват създаването на този иконографски тип именно на императора, което е по-скоро продиктувано от благочестиви помисли, отколкото е разсъждение на базата на конкретни факти). Дейсисът съществува като самостоятелна икона във вида, описан по-горе, но впоследствие се появява (като не задължителен) т. нар. "дейсисен ред" на иконостаса - след Богородица и св. Йоан Предтеча се добавят различни светци, символиката е, че те се застъпват пред Бога да опрощаването на човешките грехове по време на Страшния съд.

Пиета

Изображение на скърбящата Богородица (от латинското Pietas, жалост, милосърдие, благоговение), която оплаква сина си. Без строго определена иконография, но като сюжет твърде разпространена в религиозното изобразително изкуство. В ренесансовото изкуство много често Мария се изобразява като скърбяща над тялото на Иисус, но не са редки случаите, когато изображението е стилизирано и Богородица е изобразена сама. Може би най-известна е скулптурната композиция на Микеланджело.

Специфични изображения

Освен изброените утвърдени канонични изображения, съществуват множество техни разновидности или тълкувания.

Иконата на Свети Лука

Християнското предание сочи апостол Лука за първия иконописец. (Оттам светецът е смятан за патрон на всички художници.) Множество икони (особено т. нар. "чудотворни") са приписвани като авторство именно на този ученик на Христос - Иверската, Йерусалимската, Бачковската, редица изображения на Черната дева. В православната иконография съществува житийна сцена "Свети Лука пише икона на Богородица". Всички тези податки навеждат на мисълта, че апостолът наистина е правил някакви изображения, но неоспорими са фактите, че в ранната християнска живопис (до 3 - 4 век) подобни изображения не съществуват, а най-ранните паметници, чието авторство се приписва на апостол Лука, са не по ранни от 8 век.

Богородица "Достойно ест"

Атонските летописи разказват, че през 982 г. в една българска килия към манастира "Пантократор" се случило чудо. Монахът, който бил отдаден на усамотение в килията получил чрез видение няколко стиха "Достойно естъ яко блажити тя Богородицу" (Достойно е наистина да те облажаваме) като допълнение на древния химн на Козма Маюмски "Честнейшую херувимъ" (По-честна от херувимите). В памет на това събитие килията носи и до днес името "Достойно ест". Текстът е включен в богослужението, създадена е нарочна иконография - вариант на Елеуса, но за разлика от класическите изображения, Богородица и Христос се изобразяват гледащи в една посока, докато при класическите изображения на този иконографски тип, малкият Иисус обикновено гледа майка си.

"Непресъхващ извор"

През 16 - 17 век се оформя тържественото изображение "Непресъхващ (животворен) извор". Всъщност то не е самостоятелен иконографски тип. Представлява внушителна сцена, в центъра на която е Богородица, а наоколо са радващите се светци - от няколко до стотици - това е свързано с композиционни съображения и не засяга теоретичната основа на иконографията. Сред най-ярките български образци са иконите, създадени от майсторите на Самоковската школа Захарий Зограф и Димитър Зограф.

"Неизгаряща къпина"

Това иконографско изображение произлиза от тълкуването на библейския разказ (Изх. 2:2-3), според който Бог се явява на Моисей като пламък върху една къпина, която гори, без да изгаря. В православието един от епитетите, с които е наричана Богородица е именно "Неизгаряща къпина", неизгарящата къпина се разглежда като предобраз на Богородица. Иконографският тип се развива в Русия някъде около 14 - 15 век, най-известни са творбите на Андрей Рубльов и Дионисий.

Богородица Катафиги

Среща се в едно единствено изображение - на двустранната икона от Погановския манастир (1396 - днес в криптата на храма "Св. Александър Невски). Изображението е уникално по следните причини - Богородица е редом с Йоан Богослов (патрон на манастира) и като че ли се описва библейското събитие, свързано с разпятието. В същото време Богородица е изобразена като млада жена, докато Свети апостол Йоан - като старец, т. е. историчност не може да бъде търсена. Дева Мария е изобразена съобразно източната символика, с изключение на това, че е облечена в тъмносиня дреха - характерно за западната иконография.

В писмени източници иконографията е споменавана няколко пъти, без до нас да са достигнали други конкретни паметници. Самият епитет катафиги (на гръцки καταφύγι, убежище), често се приписва на Богородица, но в чисто иконографски план иконата от манастира "Свети Йоан Богослов" е уникална. Това е едно от редките изображения, където Богородица е с покрити ръце - обикновено иконографските принципи изискват ръцете на светеца да бъдат ясно изобразявани.

Сцени

Извън тези сюжети, Богородица нерядко е изобразявана в различни сцени, било като участник в съответните библейски събития, било в ролята си на небесен застъпник. Сред първите са изображенията на Рождество, Въведение, Бягството в Египет, Благовещение, Успение, които имат повече илюстративен, а не символен характер.

Рождество Богородично

Рядко съществува като самостоятелно изображение, по често е част от житийните сцени към богородичните икони. Това е един от сюжетите, които дават голяма свобода за иконописеца да разгърне композиционното си въображение.

Успение Богородично

Описателна икона на Успението с многобройни символни елементи. Обикновено Богородица в рамките на едно изображение е изписана три пъти - веднъж като тялото на Божията майка, лежащо на одър, над него Христос който държи в ръцете си душата ѝ и трети път, в най-горната част на иконата - Богородица на небето.

Римокатолическото учение за св. Богородица

Учението на Римокатолическата църква за св. Богородица се различава от православното с догмата за "непорочното зачатие на Дева Мария", или Immaculata Conceptio. Текстът на този догмат е следният: "Преблажената Дева Мария от първия момент на своето зачатие поради особената благодат и благоволението на Всемогъщия Бог и предвид заслугите на Спасителя на човешкия род Иисус Христос е била запазена недокосната от всякакво петно на първородния грях". Това учение, чуждо на църковната традиция, е обявено за догмат от папа Пий IX през 1854 г. Логиката му е следната: не е възможно Христос да се роди безгрешен, ако майка Му носи в себе си първородния грях, към който е причастно цялото човечество след грехопадението. Следователно, природата на Дева Мария също е свободна от първородния грях.

Православната църква учи, че "от родените от жена, само Господ Иисус Христос е имал непорочно рождение" (св. Амвросий Медиолански). За всички останали важат думите: “чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха — смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха”( Рим. 5:12). Св. Богородица е била свободна от всеки личен грях, но като родена от смъртни хора, не е била свободна от първородния.

Български храмове и манастири, посветени на св. Богородица

В настоящия текст е използвана част от статията Богородица от Уикипедия, свободната енциклопедия. Материалът и неговите производни редакции може да се използва единствено под Лиценза за свободна документация на ГНУ.

Дата на редакцията: {{{{2}}} Списък на съавторите: {{{3}}}