Авакум, книга на пророк
Книга на пророк Авакум (на еврейски: "Хабакук"). Книга от раздела Малки пророци, съставящ втората част на старозаветните Пророчески книги. Съдържа три глави.
Съдържание и композиция.
Книга "Aвакум" се дели на три части:
1. Диалог между Бога и пророка, който му задава въпроси; първи Божи отговор (1:1 - 2:1).
2. Втори Божи отговор; пет бедствия (2:2-20).
3. Псалм на Богоявлението; тържество на вярата (3:1 - 19).
Това е първият пример в Стария Завет, когато цяла книга е изградена във вид на беседа на човешката душа със своя Творец. Антифонната композиция и указанието за хор (3:19) свидетелстват за богослужебното използване на книгата.
Духовен смисъл.
Пророк Авакум поставя един от най-мъчителните за религиозното съзнание въпроси: защо Бог допуска злото на света? Пророкът не се опитва да го реши умозрително, а се обръща направо към Повелителя с молитва, изпълнена със скръбно недоумение:
- Защо ме караш да виждам злодеянието
- и да гледам бедите?
- Грабителство и насилие са пред мене;
- вражда се надига и се изправя раздор.
- От това Законът изгуби сила
- и няма правилен съд:
- защото нечестивият надделява над праведния,
- така че съдът излиза превратен. (1:3-4)
Както в Книга Иеремия и Книга Йов, на пророка не се дава пряк отговор. Освен това Бог му разкрива, че на Земята ще има нови бедствия, че по висше позволение се надига "жесток и необуздан" народ, на който ще бъде дадено да побеждава царе и да разрушава крепости. "Силата е негов бог" (1:6-11). Но пророкът вярва, че Повелителят изпраща несгоди само за да се поправят хората, и затова пита отново: защо изобщо в живота тържествуват нечестивците и угнетителите? И Бог отново не дава пряк отговор, а само разкрива една тайна:
- Ето, няма да се успокои душата надменна,
- а праведният чрез вярата си ще живее. (2:4)
В тези думи е скрита самата същност на книгата. Злото се предизвиква от зло. Човешкият род жъне това, което сам е посял. Но това не означава, че Божият промисъл бездейства. По непостижим начин той води хората чрез страданията към висшата цел. Човекът не може да обхване с разума си цялата необятност на пътищата на Вечно съществуващия. Бог само иска от тези, които са му верни, пълно "доверие в него". В бурите на живота ще може да устои единствено този, който е запазил вярата си. Осланящите се на силата, на идолите, невярващите в нравствения световен ред ще бъдат посрамени. Ще рухнат градовете, построени "върху кръв", ще възтържествува Божата истина:
- Защото земята ще се изпълни
- с познание за славата на Повелителя,
- както водите изпълват морето. (2:14)
В заключителния псалм се рисува страшно Богоявление, описано като очистителна буря, помитаща злото от лицето на земята. С надеждата за тази буря праведникът се спасява от отчаянието, живее с вярата в небесната истина, която - рано или късно - ще има последната дума. Ако преди за знак на Божата милост старозаветния човек е смятал земното благоденствие, пророк Авакум се издига на ново стъпало на духовното съзнание. Животът за него не е в знаците, а в самия Повелител, на когото той се доверява безусловно. Вярата и любовта поглъщат всичко, преобразявайки духа на човека. Нека, казва пророкът, лозите да не дават плод, нека да са изсъхнали маслините и да са изчезнали стадата,
- но и тогава ще се радвам за Повелителя
- и ще се веселя за Бога на моето спасение. (3:17-18)
Това е казано още преди да е разкрита тайната на Възкресението и вечния живот (вж. Антропология). Затова несъкрушимата вяра на Авакум придобива характер на героично самоотричане заради любовта към Повелителя. Неговото упование е пронизано от месиански дух, макар че той не говори конкретно за Месията. За него Божият обет се слива в едно видение за Божето царство, което като море, приемащо реките, ще приеме в себе си потока на историята.
Вярата на Авакум служи за изходна точка на сотирологията на ап. Павел, учението за спасяващата вяра в Иисус Христос (Рим 1:16). За да се разбере връзката между двата Завета, трябва да се подчертае, че еврейската дума емуна (вяра) означава не просто убеждение, а вярност, преданост, доверие (от евр. аман 'твърд', срв. евр. амин 'вярно'). Тази вярност-доверие е главно средство за единението с Бога. Както в Стария Завет хората се осланят на словото на Повелителя, което е неоспоримо, така и в Новия Завет е спасителна вярата в Богочовека и верността към него. Вярата дава живот. В широкото си разбиране тя е не само живот на този свят, но и вечен живот. (срв. Мт 7:14; Йн 6:33).
Авторът и неговото време.
За живота на Авакум не е известно нищо. Епизодът в Дан 14:33-39 се отнася по-скоро за друг човек със същото име. От литургичния характер на книгата може да се заключи, че Авакум е проповядвал в Храма. Споменаването на халдейците (евр. ‘касдим‘) сочи времето на възхода на Халдейското (Нововавилонското) царство (кр. на VІІ в. пр.н.е.). През 605 г. пр.н.е. Навуходоносор разбива египтяните в Сирия при Кархемиш и надеждите за освобождение от игото на царете от Двуречието рухват.
Не е изключено Авакум да е писал скоро след трагичната гибел на благочестивия цар Йосий, чиято смърт (609 г. пр.н.е.) е била тежък удар за Старозаветната църква.
Църквата поставя високо пророчеството на Авакум за тайната на Пришествието (стихира «Господи воззвах, 2). Ирмосите на 4-та песен от утринния канон са посветени на Авакум. Православната църква празнува паметта му на 2 декември.
Най-ранното тълкуване на книга Авакум е кумранското, което свързва нашествието на "касдим" с идването на римляните и съдбата на есейската секта.
Източници
В статията е използван речникът по библеистика на прот. Александър Мен с разрешение, дадено за OrthodoxWiki на Фонд имени протоиерея Александра Меня и неофициалния превод от сайта на П.Николов. Текстът и неговите бъдещи модификации могат да се използват и допълват свободно в рамките на лицензните споразумения на проекта.
