Антифон

от енциклопедия Двери
Направо към: навигация, търсене

Антифон (от гр. про­ти­во­з­ву­чащ, про­ти­во­пе­ещ, от­го­ва­рящ на гла­са на дру­гия) - богослужебно песнопение, изпълнявано посредством редуване на двама певци или два хора - първо от десния клирос, който започва песнопението, а след това - от левия, който го довършва. Подобен начин на изпълнение се нарича антифонно пеене.

Литургична употреба

Aнти­фо­нитe, ко­и­то се из­пол­з­ват на Ли­тур­ги­я­та се със­то­ят от три час­ти ­ в чест на Све­та­та Тро­и­ца. Те­зи час­ти се на­ри­чат 1, 2, 3 антифон и са раз­де­ле­ни от две мал­ки ек­те­нии. На Ли­тур­ги­я­та се пе­ят три ви­да ан­ти­фо­ни: все­кид­нев­ни, изоб­ра­зи­тел­ни, праз­нич­ни. Все­кид­нев­ни­те ан­ти­фо­ни са съставени от сти­хо­ве на псал­ми: пър­ви­ят ­ от 2 и 3 стих на 9 псалм, вто­ри­ят ­ от 1 и 2 стих на 92 псалм, тре­ти­ят ­ от 1,2,3 стих на 94 псалм. Изоб­ра­зи­тел­ни­те ан­ти­фо­ни се със­то­ят от Пс. 103 “бла­гос­ло­ви ду­ше моя, Гос­по­да” и Пс. 145 “хва­ли­те ду­ше моя, Гос­по­да”.

Произход

Дохристиянски свидетелства

Ан­ти­фон­но­то пе­е­не има пред­х­рис­ти­ян­с­ки про­из­ход. В Цър­к­ва­та би­ло за­им­с­т­ва­но от древ­ног­ръц­ка­та дра­ма, къ­де­то би­ло ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­но. Спо­ред дру­ги из­с­ле­до­ва­те­ли ро­ди­на­та му би­ла не Гър­ция, а Ме­со­по­та­мия. За пър­ви път за упот­ре­ба на ан­ти­фон­но пе­е­не в хрис­ти­ян­с­ко­то бо­гос­лу­же­ние спо­ме­на­ва Пли­ний Млад­ши в пис­мо­то си от 113 г. до рим­с­кия им­пе­ра­тор Тра­ян.

Въвеждане в Църквата

Преданието свързва въ­веж­да­не­то на ан­ти­фон­но­то пе­е­не в древ­на­та Цър­к­ва и с име­то на св. Иг­на­тий Бо­го­но­сец, кой­то във ви­де­ние чул ан­гел­с­ки хо­ро­ве ан­ти­фон­но да въз­х­ва­ля­ват Три­е­дин­ния Бог. То­ва пре­да­ние опис­ва най-нап­ред ис­то­ри­кът Сок­рат Схо­лас­тик в шес­та гла­ва на Цър­ков­на ис­то­рия, а след то­ва го пов­та­ря и Ни­ки­фор Ка­лист. Спо­ред сви­де­тел­с­т­во на Сок­рат ан­ти­фон­но­то пе­е­не би­ло въ­ве­де­но от през­ви­те­ри­те Фла­ви­ан и Ди­о­дор през IV век. Ве­ро­ят­но те са пре­ве­ли ан­ти­фо­ни от си­рийс­ки на гръц­ки език. На за­пад би­ло при­е­то от па­па Да­мас още през IV век. За по­пу­ля­ри­зи­ра­не­то му доп­ри­не­съл и св. Ам­в­ро­сий Ме­ди­о­лан­с­ки. В Кон­с­тан­ти­но­пол ан­ти­фон­но­то пе­е­не би­ло въведено в употреба от св. Йо­ан Зла­то­уст в про­ти­во­вес на ари­ан­с­ките пес­но­пе­ния. През III век хим­ног­раф­с­ка­та дей­ност и на някои еретици спо­со­б­с­т­ва­ла раз­п­рос­т­ра­нението на техните уче­ния. То­ва пра­ве­ли в Си­рия пос­ле­до­ва­те­ли­те на Вер­де­сан; с име­то на Арий бил из­вес­тен сбор­ник от хим­ни, с име­то на Апо­ли­на­рий ­ Но­ва Псал­тир, до­на­тис­ти­те съ­що пол­з­ва­ли хим­ни­те за раз­п­рос­т­ра­не­ние на сво­е­то уче­ние. В бор­ба­та с та­зи ере­ти­чес­ка хим­ног­ра­фия се прос­ла­ви­ли св. Ата­на­сий Ве­ли­ки, св. Еф­рем Си­рин, св. Гри­го­рий Бо­гос­лов и св. Йо­ан Зла­то­уст. На св. Йо­ан Зла­то­уст пре­да­ни­е­то припис­ва въ­веж­да­не­то на тро­па­ри ­ ан­ти­фо­ни в бо­го­с­лу­же­ни­е­то, ко­и­то вероятно би­ли пре­не­се­ни от Ан­ти­о­хия в Кон­с­тан­ти­но­пол. Св. Еф­рем Сириец би­л зна­ме­ни­ти пес­но­пис­ец, на него си­рий­ци и коп­ти припис­ват съставянето на повече от 12 хи­ля­ди хим­ни.

Поява на антифон като вид песнопение

Ос­вен ка­то на­чин на пе­е­не пос­те­пен­но с ан­ти­фон за­поч­на­ли да оз­на­ча­ват оп­ре­де­лен вид пес­но­пе­ния. Пър­ва­та сла­ва на Псал­ти­ра, как­то и ос­та­на­ли­те се де­лят на три сла­ви, оз­на­че­ни ка­то ан­ти­фо­ни. То­ва са т. нар. ан­ти­фо­ни на Псал­ти­ра. Час­ти от псал­ми, изпявани пос­ле­до­ва­тел­но в на­ча­ло­то на Ли­тур­ги­я­та на ог­ла­ше­ни­те се на­ри­чат ан­ти­фо­ни на Ли­тур­ги­я­та и са три ви­да ­ ежед­нев­ни, праз­нич­ни и изоб­ра­зи­тел­ни. Сте­пен­ни­те ан­ти­фо­ни са съз­да­де­ни по под­ра­жа­ние на сте­пен­ни­те псал­ми (Пс. 119-133) и са част от тър­жес­т­ве­на­та по­ли­е­лей­на утреня. Съг­лас­но броя на гла­со­ве­те те са осем. Все­ки един се със­тои от три (са­мо на VIII глас от че­ти­ри) час­ти. Праз­нич­ни­те ан­ти­фо­ни на Ли­тур­ги­я­та са съз­да­де­ни от сти­хо­ве­те на раз­лич­ни псал­ми и са съ­об­ра­зе­ни със съ­дър­жа­ни­е­то на раз­лич­ни­те праз­ни­ци. Съ­щес­т­ву­ват още праз­ни­чен ан­ти­фон на ут­ре­ня­та ­ пър­ви­ят ан­ти­фон на IV глас, ан­ти­фо­ни на ве­чер­ня­та и дру­ги. Тек­с­то­ве­те на ан­ти­фо­ни­те пре­да­ват ос­нов­ни ве­ро­из­по­вед­ни ис­ти­ни, ка­то нап­ри­мер Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то. В IV-V вeк не би­ло мно­го яс­но, кое пе­е­не мо­же да се обоз­на­чи с то­зи тер­мин. Пър­во­на­чал­но та­ка се на­ри­ча­ло пос­ле­до­ва­тел­но­то пе­е­не на сти­хо­ве от псал­ми­те меж­ду две­те по­ло­ви­ни на мо­ле­щи­те се. По­вод за въ­веж­да­не и раз­прос­т­ра­не­ние на то­ва пе­е­не вероятно е уве­ли­ча­ва­нето чис­ло­то на вяр­ва­щи­те. За подобен начин на пе­е­не свидетелства св. Ва­си­лий Ве­ли­ки в Пос­ла­ни­е­то си до Не­о­ке­са­рийс­ки­те кли­ри­ци.

Антифоните са за­им­с­т­ва­ни от Све­ще­но­то Пи­са­ние, но са и лично химнографско творчество. Блажени Ав­гус­тин припис­ва на св. Ам­в­ро­сий Медиолански въ­ве­ж­да­не­то в Ми­ла­но на из­точ­ното ан­ти­фо­нно пе­е­не. Спо­ред из­точ­ни­те пес­но­пис­ци тер­ми­нът ан­ти­фон има сми­съл на са­мос­то­я­тел­на при­бав­ка към псалм в не­го­во­то на­ча­ло и край. Чрез въвеждането на антифоните се осъществява пре­ходът от псал­модията към хим­ните като църковна поезия, ко­и­то още в VI вeк са по­лу­чи­ли зна­чи­тел­но мяс­то в бо­гос­лу­же­ни­е­то на Цър­к­ва­та.

Източници

  • Дякон Иван Иванов: "Между ангелите и човеците. Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма".