Евангелие
Евангелие (гръцки: ευαγγελιον, иврит: "бесора" - блага вест) в общ смисъл e добрата вест за идването на Божия Син, Иисус Христос сред хората да изяви с учението и живота си характера и волята на Бога, за неговото възкресение, за Божието опрощение за греховете на света.
Евангелия освен това се наричат четири книги от Новозаветния канон, които са центъра на Новия Завет и на цялата Библия. Те описват раждането, живота, разпятието и възкресението на Иисус Христос, а също така неговото учение, разкрито в притчи и проповеди.
Освен каноничните Евангелия - Евангелието на Матей, Евангелие от Марк, Евангелие от Лука и Евангелие от Йоан, съществуват и други, но Църквата е признала само четирите за истински израз на апостолското Благовестие. Най-ранните писмени свидетелства за четвероевангелието като за свещени книги, приети от Църквата, са от ІІ в. (виж еп. Папий Йераполски, Татиан, Антимаркионов пролог, Мураториев канон, св. Ириней Лионски).
Съдържание
[скриване]Произход на названието "Евангелие"
В античната си употреба терминът "Евангелие" означава провъзгласяването на някаква радостна вест (напр. съобщение за победа), тържеството в чест на тази новина или наградата, която получавал вестителят на радостта. Аналогичен смисъл има думата "бесорб" в Стария Завет (Ис 52:7; 61:1), където придобива сотирологичен оттенък. В устата на Иисус и при първоапостолите думата "Евангелие" не се отнася за книга, а за проповедта на спасяващия Бог и за съдържанието на тази проповед (Мт 11:5; Лк 4:18; Деян 5:42; Рим 1:1).
Не е известно кога писменото запазване на Благовестието за идването на Христос е получило названието "Евангелие"; във всеки случай ако през първата половина на ІІ в. Папий и мъченик Юстин Философ още не употребяват това име (според Уескът и Дж.Лайтфут първото название на Еванелието е било "Логии"), към края на същото столетие то става общоприето. Благата вест на Христос се предавала от апостолите и затова в записаната си форма започнала да се нарича "евангелие от (гръц. kata - според, по) Матей", "от Марк", "от Лука" и "от Йоан". С това се подчертава, че първоизточник на Евангелието е Спасителят, за думите и делата, на Когото Църквата свидетелства чрез устата на евангелистите.
Предание, Църква и Евангелие
Спасителят проповядва само устно, запазвайки с това Църквата от обоготворяването на буквата. В годините на мисионерската дейност на св. ап. Павел все още няма евангелски текст, авторитетен за всички. Апостолът се опира на църковното предание като на учение, което е възприел от Повелителя (1 Кор 11:23; 15:3; показателно е, че в Деян. 9:4 гонителят на Църквата е представен като гонител на Иисус). Така устното Евангелие е едновременно и Благовестието на Спасителя, и Блатовестие на Църквата за Него, което се отнася напълно и за каноничните Евангелия. Те не са написани в жанр "биография на велик човек" в античния (като при Плутарх) и в съвременния смисъл на думата, целта им е да провъзгласят Изкупителя. Има основания да се смята, че Евангелията са се създавали не просто като книги за лична употреба, а на първо място като богослужебни текстове, четени по време на молитвени събрания на християните и при подготовка за кръщение. Това се установява в християнската литургична практика.
Светът, за който е предназначено Евангелието
За да разберем по-пълно Благата вест, трябва да вземем предвид историческата среда на апостолското време. Евангелистите се обръщат основно към четири културни ареала: юдейски, източноелинистки, гръцки и римски.
Юдейският свят
Юдейският свят, който се дели на метрополия (Палестина) и диаспора, разглежда религията като цялостен образ на живота, като система от вярвания и поведение, определена със заповедите на Закона и Преданието. Храмовият ритуал, макар че е на уважение, все повече отстъпва на заден план, засенчен от многообразни обреди и устави, обхванали всичките аспекти на всекидневието. Основи на живота са строгият морал и отделянето от езичниците, което Законът установява. Почти всеобщата грамотност допринася за разпространяването на Библията сред всички слоеве на населението. През междузаветния период есхатологичните и месианските надежди достигнали своята кулминация. Народът вярва, че настъпването на Божието царство ще сложи край на езическата тирания, ще изтреби злото на земята и ще преобрази мирозданието. Това страстно очакване на новия свят се споделя от почти всички юдеи (с изключение на садукеите и групите, обзети от идеите на елинистичната философия и мистицизма), но старозаветната Църква няма пълно вероучително единство и авторитетна ортодоксия, защото в Палестина съществуват редица течения и секти. Общопризнати са ученията за Единия Бог и Откровението, за Завета и Обещанието, макар че се интерпретират различно. Разликите засягат и личността на Месия, и характера на Божието царство. Няма единомислие по въпроса за външния свят: едни учители не вярват в спасението на езичниците, а други, напротив, допускат приелите вярата им в общината и водят мисионерска дейност. С най-широки възгледи се отличават евреите от диаспората, които се запознават с античната култура и възприемат някои нейни елементи.
Еленизираният изток
Елинизираният Изток, за когото също е предназначена апостолската проповед, включва области в Мала Азия, Сирия и Египет. Културата на населяващите го народи вече три века носи синкретичен характер. Източните вярвания и обичаи постепенно придобиват елинистична окраска. Койне става международен език. Нараства многообразието на идейните и религиозни течения. Култовете към боговете на плодородието, умиращи според митовете през есента и възраждащи се през пролетта, вярата в астрологията, магията и всевъзможните суеверия съжителстват с монотеистичните тенденции, рационалната философия и мистицизма. Вярата престава да се отъждествява с чисто националната традиция, култовите обреди прекрачват етническите граници. Все по-нашироко се разпространява образованието, появяват се музеи, библиотеки, енциклопедии. Наследството на старите философи се цени високо, но интелектуалните кръгове са по-склонни да приемат учението на стоиците. Чрез неопитагорейството проникват религиозни идеи и вярвания дори от Югоизточна Азия (в Средиземноморието се появяват будистки мисионери). Езическите мистерии обещават безсмъртие на тези, които се посветят в тайните им обреди.
Пророчествата, приписвани на Сивила, предсказват близък край на стария свят и началото на нова епоха. Всичко това става на фона на общ упадък на нравите. Римското владичество подкопава основите на националното самосъзнание.
След присъединяването си към империята на цезарите Гърция и Македония постепенно клонят към залез. Броят на населението им рязко намалява, много градове се превръщат в римски колонии; икономическият и политическият живот замира почти навсякъде с изключение на големите търговски пристанища. Традиционната религия запазва своите позиции предимно в селата. А в градовете, макар че старите светилища все още се почитат, се засилва влечението към източните учения или към победилия скептицизъм. Елинският култ е по начало свързан с градския, полисния строй и когато полисите загубват политическата си независимост, настъпва дълбока криза. Въпреки това в много храмови центрове (напр. в столицата на "Йонийска Гърция" Ефес) религиозните езически чувства съвсем не отслабват. Подчинил по времето на Август (27 г. пр.н.е. - 14 г.) цялото Средиземноморие, Рим отдавна се гордее със своята набожност, суров морал и любов към традициите. Но под "религия" римляните разбират не толкова вътрешния духовен стремеж на човека, колкото ритуалния ред, който е съставна част от обществения ред. Опитите за религиозни реформи и заимстването на гръцкия пантеон от римляните (ок. 200 г. пр.н.е.) не съживяват вярата, тъй като поклонението на олимпийските богове се е превърнало и при самите гърци във формалност.
Рим
Рим е принуден да плаща световното си господство: забогатяването за сметка на завзетите страни е съпроводено с деградация на обществото. Заможните класи тънат в разкош, надпреварата за богатства и изтънчени развлечения се е превърнала в нещо като "спорт". В същото време се разраства чудовищно институтът на робството; в столицата се стичат тълпи от бедняци, които правителството е принудено да храни и да развлича с кървави циркови представления. Всичко това разклаща нравствените устои, характерни за римляните през републиканската епоха. Само образованите слоеве се придържат, както и в Гърция, към строгата етика на стоицизма. Религиозният вакуум се запълва бързо с проникналите в Рим източни култове и учения на различни секти. Въпреки спънките от страна на властите римляните почитат на драго сърце Изида, Серапис, Сабазий, стават юдейски прозелити и адепти на мистериите. В обществото се засилват настроенията, свързани с индивидуализма, скепсиса и плюс това с мистицизма. Разрастването на империята и духовния космополитизъм, донесен от гърците, разрушават някогашното единство на религията и държавата. Официалният култ към императора, въведен от Август, не успява да спои духовно населението на държавата.
Такъв е светът, комуто предстои да чуе евангелската проповед. Той има богато културно наследство - литература (Хораций, Вергилий, Овидий), философия (Панеций, Филон Александрийски, Сенека), техника, наука (Плиний Старши, Берос, Варон); той разполага с мощни сили за потискане - армия, полиция и чиновнически апарат. Но в същото време това е свят, близък до крушението, потопен в продължителна криза - социална, нравствена, религиозна.
Апостолскате керигма и евангелието
Ако се съди по Деяния и Посланията на апостолите, тяхната проповед се е отличавала по съдържание от каноничните Евангелия. Тя е преди всичко вдъхновена от призива за нов живот, от провъзгласяването на вестта за това, че Бог се е разкрил на страдащия свят чрез Спасителя Христос. Тази начална керигма Дод обобщава така: "Както са предсказали пророците, Бог въздигна Иисус, Своя Син, показвайки чрез него силата Си. Той бе отхвърлен, разпънат и умря, но Бог го възкреси, на което ние сме свидетели. Повярвайте в него, разкайте се и приемете кръщението!" Такава проповед е наистина радостна вест за света, толкова нуждаещ се от спасение. Ап. Петър, първомъченик Стефан, апостолите Филип, Павел и други проповедници придават особено значение на сотирологичния смисъл на керигмата, на Откровението, което са получили от Божия Дух. А евангелското Предание за живота на Христос и писменото Евангелие, макар и тясно свързани с керигмата, не са нейно пряко запазване.
Богословите от школата история на формите се опитват да тълкуват Евангелието чрез "жизнения контекст" на първите общини, свързан с тяхната керигматична дейност; в действителност Евангелията са имали друг източник - исторически, а именно - Преданието на Църквата за Христос и свидетелствата на очевидци за обстоятелствата на земния Му живот.
Това става ясно при сравнение на Евангелето с Деянията и Посланията на апостолите. Единствената книга от Новия Завет, близка по "жизнен контекст" до синоптиците е Посл. на ап. Яков (разликата в "контекста" им е свързана само с това, че Як е предназначено за християните от еврейската диаспора).
Жизнен контекст на църквите, описани в Деянията и от ап. Павел
Характеризира се със следното:
- отделяне на вярващите в Христос от юдейската община;
- противопоставяне на езичеството, на неговата религия и на неговите нрави;
- живот на християните сред друговерци, по-специално засягащ въпроса за идоложертвената храна;
- трудности във взаимоотношенията между евреи и "елини" вътре в Църквата;
- взаимна връзка между Благата вест и старозаветния Закон, по-специално по въпроса за обрязването;
- отношения на групировките сред християните;
- раразпределение на имуществото в общините на вярващите;
- отношение към държавната власт;
- спорове за кръщаването на хора от чужди народи, които не са приели обрязването и други обичаи на старозаветната Църква;
- рядка употреба в езико-християнските общини на изрази като "Син Човешки" и "Божие царство" (при това за тях са характерни изразите "Спасител", "Църква", "тайна").
Жизнен контекст, изобразен от Евангелията
Като се обърнем към Евангелиеята не е трудно да се убедим, че те отразяват съвсем друг "жизнен контекст":
- формалното отделяне от юдейската община там все още не е казано нищо;
- въпросът за езичеството и за проповядването сред езичниците фактически още не се поставя (освен в следпасхалния завет на Христос);
- проповедта на Иисус се имат предвид хора, изповядващи единия Бог и вярата в Библейското откровение;
- учениците на Христос все още се състоят само от евреи;
- въпросът за Закона и новото Откровение в Евангелието има по-друг оттенък отколкото в Деянията и Посланията на апостолите;
- Евангелията не съдържат свидетелства за групировки вътре в Църквата;
- Христос не дава никакви конкретни указания за реда, по който трябва да се разпределя имуществото;
- отговорът на Христос за данъка на кесаря не засяга същността на гражданската власт, а данъка, който юдеите плащат на чуждоземния завоевател;
- в Евангелията не се казва нищо за условията, при които "елините" се приемат в Църквата;
- в Евангелието понятията "Син Човешки " и "Боже царство" са централни.
Само този кратък списък показва, че Евангеията, макар и написани за езико-християните (освен ев. от Матей), се основават на първоначални палестински предания, чиито корени достигат непосредствено до времената от земния живот на Христос и годините в историята на Йерусалимската църква, предшестващи мисиите сред езичниците (и дори сред юдеите от диаспората). Както казва Харнак, Евангелията не са "партийни манифести" на юдействащи, антизаконници или каквато и да е др. група от епохата на ап. Павел. Те ни отвеждат към самите източници на християнството.
Уникалност на каноничните Евангелия
Уникалността на каноничните Евангелия се вижда не само при сравнението им с Деянията и Посланията на апостолите, но и с апокрифите, където в духа на благочестивото любопитство евангелското повествование се допълва с произволни фантазии. Затова намираме в тях чисто фолклорни черти: декоративност, склонност към изобилие от чудеса, поразяващи въображението, емоционална разкрепостеност. Тяхното литературно и религиозно равнище е няколко пъти по-ниско от равнището на каноничните Евангелия.
Четвероевангелието се отличава с удивителна строгост и лаконичност, понякога граничещи с документализъм. Изразните средства на евангелистите са пестеливи, отсъстват морализиращи коментари. "Дълбокият смисъл на разказа те разкриват само с намеци, разпръснати по целия текст. Повествованието се води със сдържан, безстрастен тон; цялата сила на впечатлението е в значителността на събитията" (Ч.Г.Додд).
Изследванията показват, че езикът и стилът на евангелистите са като цяло "нелитературни", полуразговорни; най-често това са езикът и стилът на обикновените хора. И въпреки това по силата на въздействието си Евангелията превъзхождат творенията на най-големите гении на литературата.
Известният схематизъм на керигмата се компенсира от впечатлението, което правят боговдъхновените проповедници: в керигмата се отделя сравнително малко място за подробности от живота и учението на Христос - главна била Неговата изкупителна смърт и победното излизане от гроба. А в Евангелията личността на автора се проявява слабо или съвсем отсъства. При това именно евангелистите създават нов, наистина уникален жанр на свещена писменост, в която керигматичната схема е заменена с живия, конкретен образ на Спасителя Христос. Това откритие е чудо на Божия дух в историята на Църквата, защото да измислят, да сътворят този образ не са били в състояние нито самите общини, нито дори такива велики проповедници като св. ап. Павел. Уникалността на Евангелията е в това, че са запечатали лика на истинския исторически Богочовек.
Тази статия се нуждае от подобрение.
Необходимо е: поставяне в категория. Можете да натиснете на редактиране и да нанесете нужните корекции.