Дидахи

Дидахи или Учение на 12-е апостоли е новозаветен апокриф, който понякога в древността е бил причисляван към каноничните книги. На него се позовават Евсевий Кесарийски, св. Атанасий Велики и други древни църковни писатели. В ново време текстът става известен благодарение на откриването му от Никомедийски митрополит Филотей в препис от 11 век. Първоначално се считало, че книгата е написана през апостолското време, тоест на границата между първи и втори век, но по-късно се наложило схващането, че става дума за текст от първата половина на 2 век, макар че по датировката все още се спори. Текстът е сборник от отделни поучения, които могат да се разделят на две части. От 1 до 6 глава са записани нравствени заповеди, а от 7 до 10 се разглеждат въпроси на църковния живот. Дидахе отразяват този стадий от ранната църковна история, когато все още са съществували странстващи апостоли и пророци, и когато последованието на Евхаристията се е отличавало с голяма простота. Но в Дидахе се упоменават вече епископи, които управляват отделните общини.

Дидахи представлява вид катехизис, в който са включени назидателни, в това число и евангелски изречения. Макар че по време на написването му Църквата вече окончателно се е обособила от синагогата, в паметника е видно йудейското влияние. Затова някои изследователи считат, че той произхожда от средите на йудео-християните и е възможно в него да са се съхранили ранни аграфи (изречения, приписвани на Христос, които не се срещат нито в каноничните книги, нито в апокрифите).