Борис І

Борис е личността изиграла най-решителна роля в българската история. Съдбовната му решение да покръсти българите и да им осигури собствена писменост определя съдбата на нацията през вековете, за добро или за зло.

Син на хан Пресиан, Борис се възкачва на българския престол през 853-та година. Застанал начело на държава с обширна територия и етнически разнолико население, след няколко провалени военни кампании, Борис преосмисля политиката си и се съсредоточава над кълтурната, социалната и дипломатическата дейност. Той вижда бъдещето на България като християнска държава - единственият начин да намери международно признание и да реши вътрешните проблеми на страната си.

Много е изписано по този въпрос. Как Борис се решава да загърби старите езически богове (които, оказва се, съвсем не са се изчерпвали с неясния образ на Тангра) и да приеме християнската религия? Разказват се легенди - за силното впечатление, което направил на княза стенопис на Страшния Съд, за неговата сестра, която след византийски плен станала ревностна християнка. Преди десетилетие учените по обясними причини отричаха чисто религиозните подбуди и търсеха отговора в икономическите и обществени изгоди, които християнството носи. Не на последно място укрепването на царската власт и божествения и според евангелието произход. Днес можем само да гадаем. без да изключваме рационалните причини, не можем да не отдадем заслуженото на огромното значение,което религията е оказвала над великите личности през тази епоха. Не можем да пропуснем и факта, че българските владетели още от времето на хан Кубрат са имали уклон и симпатия към християнството, а славяните до голяма степен били повлияни и вече покръстени в резултат от близките им взаимоотношения с Византия.

864 г. пристигналите от Византия (след умело лавиране между Рим и Константинопол) духовници покръстват Борис и семейството му, като сам император Михаил става кръстник на княза. По-късно е покръстен и целия български народ, без никой да бъде питан дали иска или не. Съответно настъпило брожение между част от болярите и народа, на което в миналото се отдаваше значение като "езическа реакция", целяща връщането на "отечествените богове". Днес става ясно, че разбунтувалите се боляри са били главно от крайните райони на България, имали са желания за независимост и откъсване от централната власт. При това положение бунтът им може да се тълкува като изцяло политическо решение, използващо религията като удобен повод за размирни действия. Не е чудно, че Борис с лекота се справя с тях, при това доста жестоко. Постъпката на борис дава повод на редица историци да приемат, че християнството е "наложено с огън и меч", което съвсем не отговаяр на истината - с огън и меч е потушен един насочен срещу държавата бунт. Християнството, вече проникнало сред българите и славяните е било прието далеч по-леко и безболезнено.

889 г. Втората "езическа реакция" е дело на сина на Борис, Владимир. Както е известно, няколко години след възкачването му на престола борис напуска манастира, в който се е оттеглил, сваля го от власт и го ослепява. Още една нехуманна постъпка от негова страна, но явно напълно на място в контекста на времето си. За княз Владимир се знае, че отстъпил от християнството и се отдал на разгулен живот. По времето на комунизма тези факти се тълкуваха по следния начин: църквата е очернила като блудник владетеля, дръзнал да се завърне към старите богове. Днес историците се придържат към тезата, че новия монарх действително е водил неправеден живот, като с това е застрашил авторитета на царската власт, а от там и делото на баща си, поради което решителния и самоотвержен Борис е бил принуден да вземе мерки. Лекотата, с която застаряващия,откъснал се от суетата на света монах е успял да свали от власт сина си, говори по-скоро в полза на втората теза и за никаква езическа реакция всъщност не може да се говори. Личността на Владимир явно не се е ползвала с подкрепата нито на аристокрацията, нито на народа.

Не по-малко значими са действията на Борис за изграждане на самостоятелна българска църква и въвеждане на славянския език като официален богослужебен език в България. Борис постига тези жизнено важни за държавата си цели с умели дипломатически ходове, оказвайки се един от малкото кадърни български политици, успели да извлекат за страната си максимума от търканията между големите авторитети на века - римския папа и константинополския патриарх. В края на живота си той се оттегля в манастир, оставил една държава с потенциал за небивал разцвет и културен просперитет, достойна да съперничи на най-големите държави в Европа, дори на златната Византия, с хилядолетната и култура. Не случайно именно България се оказва източника на славянската култура и държавност, развили се по-късно в редица други държави. Книгите разказват, че Борис до края на живота си усърдно се молил Богу, търсел опрощение за сторените от него грехове. Той явно е рабирал тежкия грях на убийството, с което си служил неведнъж при управлението на държавата, измъчвал се от терзания на съвестта, но навярно същата тази съвест му е диктувала да действа решително, когато е виждал, че Съдбата учитиво му напомня, че не може да чака и е време за категоричен избор.