Евангелие

Евангелие (гръцки: ευαγγελιον, иврит: "бесора" - блага вест) в общ смисъл e добрата вест за идването на Божия Син, Иисус Христос сред хората да изяви с учението и живота си характера и волята на Бога, за неговото възкресение, за Божието опрощение за греховете на света.

Евангелия освен това се наричат четири книги от Новозаветния канон, които са центъра на Новия Завет и на цялата Библия. Те описват раждането, живота, разпятието и възкресението на Иисус Христос, а също така неговото учение, разкрито в притчи и проповеди.

Освен каноничните Евангелия - Евангелието на Матей, Евангелие от Марк, Евангелие от Лука и Евангелие от Йоан, съществуват и други, но Църквата е признала само четирите за истински израз на апостолското Благовестие. Най-ранните писмени свидетелства за четвероевангелието като за свещени книги, приети от Църквата, са от ІІ в. (виж еп. Папий Йераполски, Татиан, Антимаркионов пролог, Мураториев канон, св. Ириней Лионски).

Произход на названието "Евангелие"

В античната си употреба терминът "Евангелие" означава провъзгласяването на някаква радостна вест (напр. съобщение за победа), тържеството в чест на тази новина или наградата, която получавал вестителят на радостта. Аналогичен смисъл има думата "бесорб" в Стария Завет (Ис 52:7; 61:1), където придобива сотирологичен оттенък. В устата на Иисус и при първоапостолите думата "Евангелие" не се отнася за книга, а за проповедта на спасяващия Бог и за съдържанието на тази проповед (Мт 11:5; Лк 4:18; Деян 5:42; Рим 1:1).

Не е известно кога писменото запазване на Благовестието за идването на Христос е получило названието "Евангелие"; във всеки случай ако през първата половина на ІІ в. Папий и мъченик Юстин Философ още не употребяват това име (според Уескът и Дж.Лайтфут първото название на Еванелието е било "Логии"), към края на същото столетие то става общоприето. Благата вест на Христос се предавала от апостолите и затова в записаната си форма започнала да се нарича "евангелие от (гръц. kata - според, по) Матей", "от Марк", "от Лука" и "от Йоан". С това се подчертава, че първоизточник на Евангелието е Спасителят, за думите и делата, на Когото Църквата свидетелства чрез устата на евангелистите.

Предание, Църква и Евангелие

Спасителят проповядва само устно, запазвайки с това Църквата от обоготворяването на буквата. В годините на мисионерската дейност на св. ап. Павел все още няма евангелски текст, авторитетен за всички. Апостолът се опира на църковното предание като на учение, което е възприел от Повелителя (1 Кор 11:23; 15:3; показателно е, че в Деян. 9:4 гонителят на Църквата е представен като гонител на Иисус). Така устното Евангелие е едновременно и Благовестието на Спасителя, и Блатовестие на Църквата за Него, което се отнася напълно и за каноничните Евангелия. Те не са написани в жанр "биография на велик човек" в античния (като при Плутарх) и в съвременния смисъл на думата, целта им е да провъзгласят Изкупителя. Има основания да се смята, че Евангелията са се създавали не просто като книги за лична употреба, а на първо място като богослужебни текстове, четени по време на молитвени събрания на християните и при подготовка за кръщение. Това се установява в християнската литургична практика.

Светът, за който е предназначено Евангелието

За да разберем по-пълно Благата вест, трябва да вземем предвид историческата среда на апостолското време. Евангелистите се обръщат основно към четири културни ареала: юдейски, източноелинистки, гръцки и римски.

Юдейският свят

Юдейският свят, който се дели на метрополия (Палестина) и диаспора, разглежда религията като цялостен образ на живота, като система от вярвания и поведение, определена със заповедите на Закона и Преданието. Храмовият ритуал, макар че е на уважение, все повече отстъпва на заден план, засенчен от многообразни обреди и устави, обхванали всичките аспекти на всекидневието. Основи на живота са строгият морал и отделянето от езичниците, което Законът установява. Почти всеобщата грамотност допринася за разпространяването на Библията сред всички слоеве на населението. През междузаветния период есхатологичните и месианските надежди достигнали своята кулминация. Народът вярва, че настъпването на Божието царство ще сложи край на езическата тирания, ще изтреби злото на земята и ще преобрази мирозданието. Това страстно очакване на новия свят се споделя от почти всички юдеи (с изключение на садукеите и групите, обзети от идеите на елинистичната философия и мистицизма), но старозаветната Църква няма пълно вероучително единство и авторитетна ортодоксия, защото в Палестина съществуват редица течения и секти. Общопризнати са ученията за Единия Бог и Откровението, за Завета и Обещанието, макар че се интерпретират различно. Разликите засягат и личността на Месия, и характера на Божието царство. Няма единомислие по въпроса за външния свят: едни учители не вярват в спасението на езичниците, а други, напротив, допускат приелите вярата им в общината и водят мисионерска дейност. С най-широки възгледи се отличават евреите от диаспората, които се запознават с античната култура и възприемат някои нейни елементи.

Еленизираният изток

Елинизираният Изток, за когото също е предназначена апостолската проповед, включва области в Мала Азия, Сирия и Египет. Културата на населяващите го народи вече три века носи синкретичен характер. Източните вярвания и обичаи постепенно придобиват елинистична окраска. Койне става международен език. Нараства многообразието на идейните и религиозни течения. Култовете към боговете на плодородието, умиращи според митовете през есента и възраждащи се през пролетта, вярата в астрологията, магията и всевъзможните суеверия съжителстват с монотеистичните тенденции, рационалната философия и мистицизма. Вярата престава да се отъждествява с чисто националната традиция, култовите обреди прекрачват етническите граници. Все по-нашироко се разпространява образованието, появяват се музеи, библиотеки, енциклопедии. Наследството на старите философи се цени високо, но интелектуалните кръгове са по-склонни да приемат учението на стоиците. Чрез неопитагорейството проникват религиозни идеи и вярвания дори от Югоизточна Азия (в Средиземноморието се появяват будистки мисионери). Езическите мистерии обещават безсмъртие на тези, които се посветят в тайните им обреди.

Пророчествата, приписвани на Сивила, предсказват близък край на стария свят и началото на нова епоха. Всичко това става на фона на общ упадък на нравите. Римското владичество подкопава основите на националното самосъзнание.

След присъединяването си към империята на цезарите Гърция и Македония постепенно клонят към залез. Броят на населението им рязко намалява, много градове се превръщат в римски колонии; икономическият и политическият живот замира почти навсякъде с изключение на големите търговски пристанища. Традиционната религия запазва своите позиции предимно в селата. А в градовете, макар че старите светилища все още се почитат, се засилва влечението към източните учения или към победилия скептицизъм. Елинският култ е по начало свързан с градския, полисния строй и когато полисите загубват политическата си независимост, настъпва дълбока криза. Въпреки това в много храмови центрове (напр. в столицата на "Йонийска Гърция" Ефес) религиозните езически чувства съвсем не отслабват. Подчинил по времето на Август (27 г. пр.н.е. - 14 г.) цялото Средиземноморие, Рим отдавна се гордее със своята набожност, суров морал и любов към традициите. Но под "религия" римляните разбират не толкова вътрешния духовен стремеж на човека, колкото ритуалния ред, който е съставна част от обществения ред. Опитите за религиозни реформи и заимстването на гръцкия пантеон от римляните (ок. 200 г. пр.н.е.) не съживяват вярата, тъй като поклонението на олимпийските богове се е превърнало и при самите гърци във формалност.

Рим

Рим е принуден да плаща световното си господство: забогатяването за сметка на завзетите страни е съпроводено с деградация на обществото. Заможните класи тънат в разкош, надпреварата за богатства и изтънчени развлечения се е превърнала в нещо като "спорт". В същото време се разраства чудовищно институтът на робството; в столицата се стичат тълпи от бедняци, които правителството е принудено да храни и да развлича с кървави циркови представления. Всичко това разклаща нравствените устои, характерни за римляните през републиканската епоха. Само образованите слоеве се придържат, както и в Гърция, към строгата етика на стоицизма. Религиозният вакуум се запълва бързо с проникналите в Рим източни култове и учения на различни секти. Въпреки спънките от страна на властите римляните почитат на драго сърце Изида, Серапис, Сабазий, стават юдейски прозелити и адепти на мистериите. В обществото се засилват настроенията, свързани с индивидуализма, скепсиса и плюс това с мистицизма. Разрастването на империята и духовния космополитизъм, донесен от гърците, разрушават някогашното единство на религията и държавата. Официалният култ към императора, въведен от Август, не успява да спои духовно населението на държавата.

Такъв е светът, комуто предстои да чуе евангелската проповед. Той има богато културно наследство - литература (Хораций, Вергилий, Овидий), философия (Панеций, Филон Александрийски, Сенека), техника, наука (Плиний Старши, Берос, Варон); той разполага с мощни сили за потискане - армия, полиция и чиновнически апарат. Но в същото време това е свят, близък до крушението, потопен в продължителна криза - социална, нравствена, религиозна.

Апостолскате керигма и евангелието

Ако се съди по Деяния и Посланията на апостолите, тяхната проповед се е отличавала по съдържание от каноничните Евангелия. Тя е преди всичко вдъхновена от призива за нов живот, от провъзгласяването на вестта за това, че Бог се е разкрил на страдащия свят чрез Спасителя Христос. Тази начална керигма Дод обобщава така: "Както са предсказали пророците, Бог въздигна Иисус, Своя Син, показвайки чрез него силата Си. Той бе отхвърлен, разпънат и умря, но Бог го възкреси, на което ние сме свидетели. Повярвайте в него, разкайте се и приемете кръщението!" Такава проповед е наистина радостна вест за света, толкова нуждаещ се от спасение. Ап. Петър, първомъченик Стефан, апостолите Филип, Павел и други проповедници придават особено значение на сотирологичния смисъл на керигмата, на Откровението, което са получили от Божия Дух. А евангелското Предание за живота на Христос и писменото Евангелие, макар и тясно свързани с керигмата, не са нейно пряко запазване.

Богословите от школата история на формите се опитват да тълкуват Евангелието чрез "жизнения контекст" на първите общини, свързан с тяхната керигматична дейност; в действителност Евангелията са имали друг източник - исторически, а именно - Преданието на Църквата за Христос и свидетелствата на очевидци за обстоятелствата на земния Му живот.

Това става ясно при сравнение на Евангелето с Деянията и Посланията на апостолите. Единствената книга от Новия Завет, близка по "жизнен контекст" до синоптиците е Посл. на ап. Яков (разликата в "контекста" им е свързана само с това, че Як е предназначено за християните от еврейската диаспора).

Жизнен контекст на църквите, описани в Деянията и от ап. Павел

Характеризира се със следното:

• отделяне на вярващите в Христос от юдейската община;
• противопоставяне на езичеството, на неговата религия и на неговите нрави;
• живот на християните сред друговерци, по-специално засягащ въпроса за идоложертвената храна;
• трудности във взаимоотношенията между евреи и "елини" вътре в Църквата;
• взаимна връзка между Благата вест и старозаветния Закон, по-специално по въпроса за обрязването;
• отношения на групировките сред християните;
• раразпределение на имуществото в общините на вярващите;
• отношение към държавната власт;
• спорове за кръщаването на хора от чужди народи, които не са приели обрязването и други обичаи на старозаветната Църква;
• рядка употреба в езико-християнските общини на изрази като "Син Човешки" и "Божие царство" (при това за тях са характерни изразите "Спасител", "Църква", "тайна").

Жизнен контекст, изобразен от Евангелията

Като се обърнем към Евангелиеята не е трудно да се убедим, че те отразяват съвсем друг "жизнен контекст":

• формалното отделяне от юдейската община там все още не е казано нищо;
• въпросът за езичеството и за проповядването сред езичниците фактически още не се поставя (освен в следпасхалния завет на Христос);
• проповедта на Иисус се имат предвид хора, изповядващи единия Бог и вярата в Библейското откровение;
• учениците на Христос все още се състоят само от евреи;
• въпросът за Закона и новото Откровение в Евангелието има по-друг оттенък отколкото в Деянията и Посланията на апостолите;
• Евангелията не съдържат свидетелства за групировки вътре в Църквата;
• Христос не дава никакви конкретни указания за реда, по който трябва да се разпределя имуществото;
• отговорът на Христос за данъка на кесаря не засяга същността на гражданската власт, а данъка, който юдеите плащат на чуждоземния завоевател;
• в Евангелията не се казва нищо за условията, при които "елините" се приемат в Църквата;
• в Евангелието понятията "Син Човешки " и "Боже царство" са централни.

Само този кратък списък показва, че Евангеията, макар и написани за езико-християните (освен ев. от Матей), се основават на първоначални палестински предания, чиито корени достигат непосредствено до времената от земния живот на Христос и годините в историята на Йерусалимската църква, предшестващи мисиите сред езичниците (и дори сред юдеите от диаспората). Както казва Харнак, Евангелията не са "партийни манифести" на юдействащи, антизаконници или каквато и да е др. група от епохата на ап. Павел. Те ни отвеждат към самите източници на християнството.

Уникалност на каноничните Евангелия

Уникалността на каноничните Евангелия се вижда не само при сравнението им с Деянията и Посланията на апостолите, но и с апокрифите, където в духа на благочестивото любопитство евангелското повествование се допълва с произволни фантазии. Затова намираме в тях чисто фолклорни черти: декоративност, склонност към изобилие от чудеса, поразяващи въображението, емоционална разкрепостеност. Тяхното литературно и религиозно равнище е няколко пъти по-ниско от равнището на каноничните Евангелия.

Четвероевангелието се отличава с удивителна строгост и лаконичност, понякога граничещи с документализъм. Изразните средства на евангелистите са пестеливи, отсъстват морализиращи коментари. "Дълбокият смисъл на разказа те разкриват само с намеци, разпръснати по целия текст. Повествованието се води със сдържан, безстрастен тон; цялата сила на впечатлението е в значителността на събитията" (Ч.Г.Додд).

Изследванията показват, че езикът и стилът на евангелистите са като цяло "нелитературни", полуразговорни; най-често това са езикът и стилът на обикновените хора. И въпреки това по силата на въздействието си Евангелията превъзхождат творенията на най-големите гении на литературата.

Известният схематизъм на керигмата се компенсира от впечатлението, което правят боговдъхновените проповедници: в керигмата се отделя сравнително малко място за подробности от живота и учението на Христос - главна била Неговата изкупителна смърт и победното излизане от гроба. А в Евангелията личността на автора се проявява слабо или съвсем отсъства. При това именно евангелистите създават нов, наистина уникален жанр на свещена писменост, в която керигматичната схема е заменена с живия, конкретен образ на Спасителя Христос. Това откритие е чудо на Божия дух в историята на Църквата, защото да измислят, да сътворят този образ не са били в състояние нито самите общини, нито дори такива велики проповедници като св. ап. Павел. Уникалността на Евангелията е в това, че са запечатали лика на истинския исторически Богочовек.

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: поставяне в категория. Можете да натиснете на редактиране и да нанесете нужните корекции.