Евангелие

Евангелие от Лука, древен папирус

Евангелие (гръцки: ευαγγελιον, иврит: "бесора" - блага вест) в общ смисъл e добрата вест за идването на Божия Син, Иисус Христос сред хората да изяви с учението и живота си характера и волята на Бога, за неговото възкресение, за Божието опрощение за греховете на света.

Евангелия освен това се наричат четири книги от Новозаветния канон, които са центъра на Новия Завет и на цялата Библия. Те описват раждането, живота, разпятието и възкресението на Иисус Христос, а също така неговото учение, разкрито в притчи и проповеди.

Освен каноничните Евангелия - Евангелие от Матей, Евангелие от Марк, Евангелие от Лука и Евангелие от Йоан, съществуват и други, но Църквата е признала само четирите за истински израз на апостолското Благовестие. Най-ранните писмени свидетелства за четвероевангелието като за свещени книги, приети от Църквата, са от ІІ в. (виж еп. Папий Йераполски, Татиан, Антимаркионов пролог, Мураториев канон, св. Ириней Лионски).

Произход на названието "Евангелие"

В античната си употреба терминът "Евангелие" означава провъзгласяването на някаква радостна вест (напр. съобщение за победа), тържеството в чест на тази новина или наградата, която получавал вестителят на радостта. Аналогичен смисъл има думата "бесорб" в Стария Завет (Ис 52:7; 61:1), където придобива сотирологичен оттенък. В устата на Иисус и при първоапостолите думата "Евангелие" не се отнася за книга, а за проповедта на спасяващия Бог и за съдържанието на тази проповед (Мт 11:5; Лк 4:18; Деян 5:42; Рим 1:1).

Не е известно кога писменото запазване на Благовестието за идването на Христос е получило названието "Евангелие"; във всеки случай ако през първата половина на ІІ в. Папий и мъченик Юстин Философ още не употребяват това име (според Уескът и Дж.Лайтфут първото название на Еванелието е било "Логии"), към края на същото столетие то става общоприето. Благата вест на Христос се предавала от апостолите и затова в записаната си форма започнала да се нарича "евангелие от (гръц. kata - според, по) Матей", "от Марк", "от Лука" и "от Йоан". С това се подчертава, че първоизточник на Евангелието е Спасителят, за думите и делата, на Когото Църквата свидетелства чрез устата на евангелистите.

Предание, Църква и Евангелие

Спасителят проповядва само устно, запазвайки с това Църквата от обоготворяването на буквата. В годините на мисионерската дейност на св. ап. Павел все още няма евангелски текст, авторитетен за всички. Апостолът се опира на църковното предание като на учение, което е възприел от Повелителя (1 Кор 11:23; 15:3; показателно е, че в Деян. 9:4 гонителят на Църквата е представен като гонител на Иисус). Така устното Евангелие е едновременно и Благовестието на Спасителя, и Блатовестие на Църквата за Него, което се отнася напълно и за каноничните Евангелия. Те не са написани в жанр "биография на велик човек" в античния (като при Плутарх) и в съвременния смисъл на думата, целта им е да провъзгласят Изкупителя. Има основания да се смята, че Евангелията са се създавали не просто като книги за лична употреба, а на първо място като богослужебни текстове, четени по време на молитвени събрания на християните и при подготовка за кръщение. Това се установява в християнската литургична практика.

Светът, за който е предназначено Евангелието

За да разберем по-пълно Благата вест, трябва да вземем предвид историческата среда на апостолското време. Евангелистите се обръщат основно към четири културни ареала: юдейски, източноелинистки, гръцки и римски.

Юдейският свят

Юдейският свят, който се дели на метрополия (Палестина) и диаспора, разглежда религията като цялостен образ на живота, като система от вярвания и поведение, определена със заповедите на Закона и Преданието. Храмовият ритуал, макар че е на уважение, все повече отстъпва на заден план, засенчен от многообразни обреди и устави, обхванали всичките аспекти на всекидневието. Основи на живота са строгият морал и отделянето от езичниците, което Законът установява. Почти всеобщата грамотност допринася за разпространяването на Библията сред всички слоеве на населението. През междузаветния период есхатологичните и месианските надежди достигнали своята кулминация. Народът вярва, че настъпването на Божието царство ще сложи край на езическата тирания, ще изтреби злото на земята и ще преобрази мирозданието. Това страстно очакване на новия свят се споделя от почти всички юдеи (с изключение на садукеите и групите, обзети от идеите на елинистичната философия и мистицизма), но старозаветната Църква няма пълно вероучително единство и авторитетна ортодоксия, защото в Палестина съществуват редица течения и секти. Общопризнати са ученията за Единия Бог и Откровението, за Завета и Обещанието, макар че се интерпретират различно. Разликите засягат и личността на Месия, и характера на Божието царство. Няма единомислие по въпроса за външния свят: едни учители не вярват в спасението на езичниците, а други, напротив, допускат приелите вярата им в общината и водят мисионерска дейност. С най-широки възгледи се отличават евреите от диаспората, които се запознават с античната култура и възприемат някои нейни елементи.

Еленизираният изток

Елинизираният Изток, за когото също е предназначена апостолската проповед, включва области в Мала Азия, Сирия и Египет. Културата на населяващите го народи вече три века носи синкретичен характер. Източните вярвания и обичаи постепенно придобиват елинистична окраска. Койне става международен език. Нараства многообразието на идейните и религиозни течения. Култовете към боговете на плодородието, умиращи според митовете през есента и възраждащи се през пролетта, вярата в астрологията, магията и всевъзможните суеверия съжителстват с монотеистичните тенденции, рационалната философия и мистицизма. Вярата престава да се отъждествява с чисто националната традиция, култовите обреди прекрачват етническите граници. Все по-нашироко се разпространява образованието, появяват се музеи, библиотеки, енциклопедии. Наследството на старите философи се цени високо, но интелектуалните кръгове са по-склонни да приемат учението на стоиците. Чрез неопитагорейството проникват религиозни идеи и вярвания дори от Югоизточна Азия (в Средиземноморието се появяват будистки мисионери). Езическите мистерии обещават безсмъртие на тези, които се посветят в тайните им обреди.

Пророчествата, приписвани на Сивила, предсказват близък край на стария свят и началото на нова епоха. Всичко това става на фона на общ упадък на нравите. Римското владичество подкопава основите на националното самосъзнание.

След присъединяването си към империята на цезарите Гърция и Македония постепенно клонят към залез. Броят на населението им рязко намалява, много градове се превръщат в римски колонии; икономическият и политическият живот замира почти навсякъде с изключение на големите търговски пристанища. Традиционната религия запазва своите позиции предимно в селата. А в градовете, макар че старите светилища все още се почитат, се засилва влечението към източните учения или към победилия скептицизъм. Елинският култ е по начало свързан с градския, полисния строй и когато полисите загубват политическата си независимост, настъпва дълбока криза. Въпреки това в много храмови центрове (напр. в столицата на "Йонийска Гърция" Ефес) религиозните езически чувства съвсем не отслабват. Подчинил по времето на Август (27 г. пр.н.е. - 14 г.) цялото Средиземноморие, Рим отдавна се гордее със своята набожност, суров морал и любов към традициите. Но под "религия" римляните разбират не толкова вътрешния духовен стремеж на човека, колкото ритуалния ред, който е съставна част от обществения ред. Опитите за религиозни реформи и заимстването на гръцкия пантеон от римляните (ок. 200 г. пр.н.е.) не съживяват вярата, тъй като поклонението на олимпийските богове се е превърнало и при самите гърци във формалност.

Рим

Рим е принуден да плаща световното си господство: забогатяването за сметка на завзетите страни е съпроводено с деградация на обществото. Заможните класи тънат в разкош, надпреварата за богатства и изтънчени развлечения се е превърнала в нещо като "спорт". В същото време се разраства чудовищно институтът на робството; в столицата се стичат тълпи от бедняци, които правителството е принудено да храни и да развлича с кървави циркови представления. Всичко това разклаща нравствените устои, характерни за римляните през републиканската епоха. Само образованите слоеве се придържат, както и в Гърция, към строгата етика на стоицизма. Религиозният вакуум се запълва бързо с проникналите в Рим източни култове и учения на различни секти. Въпреки спънките от страна на властите римляните почитат на драго сърце Изида, Серапис, Сабазий, стават юдейски прозелити и адепти на мистериите. В обществото се засилват настроенията, свързани с индивидуализма, скепсиса и плюс това с мистицизма. Разрастването на империята и духовния космополитизъм, донесен от гърците, разрушават някогашното единство на религията и държавата. Официалният култ към императора, въведен от Август, не успява да спои духовно населението на държавата.

Такъв е светът, комуто предстои да чуе евангелската проповед. Той има богато културно наследство - литература (Хораций, Вергилий, Овидий), философия (Панеций, Филон Александрийски, Сенека), техника, наука (Плиний Старши, Берос, Варон); той разполага с мощни сили за потискане - армия, полиция и чиновнически апарат. Но в същото време това е свят, близък до крушението, потопен в продължителна криза - социална, нравствена, религиозна.

Апостолскате керигма и евангелието

Ако се съди по Деяния и Посланията на апостолите, тяхната проповед се е отличавала по съдържание от каноничните Евангелия. Тя е преди всичко вдъхновена от призива за нов живот, от провъзгласяването на вестта за това, че Бог се е разкрил на страдащия свят чрез Спасителя Христос. Тази начална керигма Дод обобщава така: "Както са предсказали пророците, Бог въздигна Иисус, Своя Син, показвайки чрез него силата Си. Той бе отхвърлен, разпънат и умря, но Бог го възкреси, на което ние сме свидетели. Повярвайте в него, разкайте се и приемете кръщението!" Такава проповед е наистина радостна вест за света, толкова нуждаещ се от спасение. Ап. Петър, първомъченик Стефан, апостолите Филип, Павел и други проповедници придават особено значение на сотирологичния смисъл на керигмата, на Откровението, което са получили от Божия Дух. А евангелското Предание за живота на Христос и писменото Евангелие, макар и тясно свързани с керигмата, не са нейно пряко запазване.

Богословите от школата история на формите се опитват да тълкуват Евангелието чрез "жизнения контекст" на първите общини, свързан с тяхната керигматична дейност; в действителност Евангелията са имали друг източник - исторически, а именно - Преданието на Църквата за Христос и свидетелствата на очевидци за обстоятелствата на земния Му живот.

Това става ясно при сравнение на Евангелето с Деянията и Посланията на апостолите. Единствената книга от Новия Завет, близка по "жизнен контекст" до синоптиците е Посл. на ап. Яков (разликата в "контекста" им е свързана само с това, че Як е предназначено за християните от еврейската диаспора).

Жизнен контекст на църквите, описани в Деянията и от ап. Павел

Характеризира се със следното:

• отделяне на вярващите в Христос от юдейската община;
• противопоставяне на езичеството, на неговата религия и на неговите нрави;
• живот на християните сред друговерци, по-специално засягащ въпроса за идоложертвената храна;
• трудности във взаимоотношенията между евреи и "елини" вътре в Църквата;
• взаимна връзка между Благата вест и старозаветния Закон, по-специално по въпроса за обрязването;
• отношения на групировките сред християните;
• раразпределение на имуществото в общините на вярващите;
• отношение към държавната власт;
• спорове за кръщаването на хора от чужди народи, които не са приели обрязването и други обичаи на старозаветната Църква;
• рядка употреба в езико-християнските общини на изрази като "Син Човешки" и "Божие царство" (при това за тях са характерни изразите "Спасител", "Църква", "тайна").

Жизнен контекст, изобразен от Евангелията

Като се обърнем към Евангелиеята не е трудно да се убедим, че те отразяват съвсем друг "жизнен контекст":

• формалното отделяне от юдейската община там все още не е казано нищо;
• въпросът за езичеството и за проповядването сред езичниците фактически още не се поставя (освен в следпасхалния завет на Христос);
• проповедта на Иисус се имат предвид хора, изповядващи единия Бог и вярата в Библейското откровение;
• учениците на Христос все още се състоят само от евреи;
• въпросът за Закона и новото Откровение в Евангелието има по-друг оттенък отколкото в Деянията и Посланията на апостолите;
• Евангелията не съдържат свидетелства за групировки вътре в Църквата;
• Христос не дава никакви конкретни указания за реда, по който трябва да се разпределя имуществото;
• отговорът на Христос за данъка на кесаря не засяга същността на гражданската власт, а данъка, който юдеите плащат на чуждоземния завоевател;
• в Евангелията не се казва нищо за условията, при които "елините" се приемат в Църквата;
• в Евангелието понятията "Син Човешки " и "Боже царство" са централни.

Само този кратък списък показва, че Евангеията, макар и написани за езико-християните (освен ев. от Матей), се основават на първоначални палестински предания, чиито корени достигат непосредствено до времената от земния живот на Христос и годините в историята на Йерусалимската църква, предшестващи мисиите сред езичниците (и дори сред юдеите от диаспората). Както казва Харнак, Евангелията не са "партийни манифести" на юдействащи, антизаконници или каквато и да е др. група от епохата на ап. Павел. Те ни отвеждат към самите източници на християнството.

Уникалност на каноничните Евангелия

Уникалността на каноничните Евангелия се вижда не само при сравнението им с Деянията и Посланията на апостолите, но и с апокрифите, където в духа на благочестивото любопитство евангелското повествование се допълва с произволни фантазии. Затова намираме в тях чисто фолклорни черти: декоративност, склонност към изобилие от чудеса, поразяващи въображението, емоционална разкрепостеност. Тяхното литературно и религиозно равнище е няколко пъти по-ниско от равнището на каноничните Евангелия.

Четвероевангелието се отличава с удивителна строгост и лаконичност, понякога граничещи с документализъм. Изразните средства на евангелистите са пестеливи, отсъстват морализиращи коментари. "Дълбокият смисъл на разказа те разкриват само с намеци, разпръснати по целия текст. Повествованието се води със сдържан, безстрастен тон; цялата сила на впечатлението е в значителността на събитията" (Ч.Г.Додд).

Изследванията показват, че езикът и стилът на евангелистите са като цяло "нелитературни", полуразговорни; най-често това са езикът и стилът на обикновените хора. И въпреки това по силата на въздействието си Евангелията превъзхождат творенията на най-големите гении на литературата.

Известният схематизъм на керигмата се компенсира от впечатлението, което правят боговдъхновените проповедници: в керигмата се отделя сравнително малко място за подробности от живота и учението на Христос - главна била Неговата изкупителна смърт и победното излизане от гроба. А в Евангелията личността на автора се проявява слабо или съвсем отсъства. При това именно евангелистите създават нов, наистина уникален жанр на свещена писменост, в която керигматичната схема е заменена с живия, конкретен образ на Спасителя Христос. Това откритие е чудо на Божия дух в историята на Църквата, защото да измислят, да сътворят този образ не са били в състояние нито самите общини, нито дори такива велики проповедници като св. ап. Павел. Уникалността на Евангелията е в това, че са запечатали лика на истинския исторически Богочовек.

От устното към каноничните Евангелия.

През евангелската епоха сред юдеите думите на религиозните учители трябвало да се помнят наизуст (вж. Талмуд). Няма основание да се съмняваме, че отначало апостолите са се придържали също към това правило. Но това не означава, че преданията за събитията от живота на Спасителя и неговите думи са били неясни и легендарни. Както показва изучаването на библейската устна традиция (Герхардсон и др.), тя се е отличавала с необикновена устойчивост и вероятно дори се е опирала на особена група лица, които са имали задължението да пазят традицията. За запазването на устната традиция е помагал и поетичният ритъм на материала, който се усеща дори в превода на Евангелието на нови езици и който е бил удобен за заучаване. В Климентините (нач. на ІІІ в.) ап. Петър казва: "Около полунощ винаги се събуждам и не мога да заспя заради навика ми да си повтарям наизуст чутите от мене думи на Повелителя, за да ги запомня точно" ("Срещи", ІІ, 1). Дори ако тези думи не са истински, те отразяват вярно отношението на апостолите към това, което са видели и чули (1 Ин 1:1).

Изобилието на семитизми в Евангелията, отбелязано още през 1518 г. от Еразъм Ротердамски, свидетелства, че първичното Предание и ранните записи са съществували на родния език на Христос и апостолите (вж. по-долу). "Не е изключена възможността - казва архим. Лев (Жиле) - проповедта на Иисус да е достигнала до нас почти такава, каквато са я възприели първите му слушатели".

Поместването в Евангелието на едни и същи слова и разкази в различен контекст доказва наличието на изходни "единици" или "форми", на Предания, които са съществували самостоятелно в досиноптичния период на евангелската писменост (вж. Школа "история на формите"). Тези източници посочва и св. Лука (1:1).

Явно най-рано са били записани сказанията за Страданията на Христос, което се потвърждава от съществената им еднородност в Евангелията. Ап. Павел ни посочва преданията за Евхаристията и Възкресението (1 Кор 11:23-25; 15:3-11). Тези запазили се "форми" на досиноптичната традиция са залегнали в основата на Евангелията, които според преданието на светите отци са възникнали между 60-те и 90-те години на І в. Но някои екзегети обръщат внимание на това, че в Евангелията липсват преки указания за разрушаването на храма през 70 г. - факт, който има огромно значение за християнското самосъзнание. Пророчествата на Христос за гибелта на Йерусалим са направени в стила на обобщените предсказания, съответстващи на страшните пророчества от Стария Завет. В евангелския Малък апокалипсис няма никакви детайли, които да отразяват безусловно събитията през 70 г. Това е особено показателно, ако си спомним, че християнската литература от края на І и началото на ІІ в. се говори ясно за гоненията при Нерон (64 г.), за падането на Йерусалим, за обособяването на християнската Църква от юдейството, за установяването на църковната йерархия и т.н., с други думи - отразява "жизнения контекст" на втората половина и края на І в. (св. Климент Римски, 1 Кор 5-6; 2 Кор 2; Послание на Варнава, 4; свмч. Игнатий Антиохийски, Еф 3-4; Послание до магнезийците, 10; Послание до филаделфийците, 9; [[Дидахещщ, 6). Повтаряме, че в Еангелията няма нищо подобно, което означава, че евангелската традиция се е оформила напълно до 70 г., когато са били още живи много свидетели на земното Христово служение.

Говорейки за времената на император Траян (97-117), Евсевий Кесарийски пише: "Много от тогавашните ученици, чиято душа Божето слово бе поразило с велико любомъдрие, изпълнявали преди всичко спасителната заповед: раздавали имуществото си на бедните, а след това се отправяли на пътешествие да изпълняват делото на евангелисти, бързайки да донесат словото на вярата до тези, които изобщо не са чували за нея, и да предадат книгите на божествените евангелия" ("Църк. история", III, 37, 2).

Следователно към края на І в. създаването на каноничните Евангелия е вече завършило. Свидетелството на Евсевий съответства на факта, че към средата на ІІ в. авторитетът на четирите Евангелия е признат повсеместно: от Мала Азия и Египет до Рим и Галия.

Език на каноничните Евангелия

Това е гръцкият диалект койне, оформил се през епохата на елинизма. Този народен език се отличава в много отношения от класическия гръцки и носи върху себе си печата на източни влияния. Откриването на "битови" папируси (частни писма, дневници, договори и сметки) позволява на Дайсман да установи тъждество между евангелския език и койне. Гръцкият език на Евангелията, разказващи за събития в Юдея, дава основание на критиците да ги отнасят към второто или дори към третото поколение на християнството. Но сега е установено, че койне е бил широко разпространен и сред евреите. Първите проповедници на Евангелието сред езичниците са били "елинисти", с други думи - евреи, говорещи гръцки език (Деян 11:19-20).

По-нататък, съществуват не малко данни в полза на това, че Евангелията имат семитска основа (вж. произв. на Баженов, Блак, Далман, Еремиас, Карминяк, Торей, Тремонтан и др.). В тях са намерили отражение различни характерни за Библията форми на стилистична симетрия: синонимна (Мт 10:41; Лк 12:48), антитетична (Лк 12:47-48) и възходяща (Мт 10:40; Лк 12:4-5); евангелистите постоянно използват удвояване на глагола, което е чуждо за гръцкия език, но е характерно за еврейския и арамейския ("стана и тръгна", "като дойде, се засели", "отговаряйки, каза", "започна да проповядва и да говори" и т.н.). Семитски характер има в Евангелията и употребата на думата "син" за описание на едно или друго лице: вместо "сватбени гости", "мирски хора", "обречени на геената", "погинал човек" и "просветлен човек" намираме "синове на брачния чертог", "синове на този век", "синове на геената", "синове на гибелта" и "син на светлината" (Мт 9:15; 23:15; Лк 16:8; Ин 12:36; 17:12; ср. също Мт 8:12; 13:38; Лк 10:6). Самото наименование "Човешки син", което означава "Човек", е характерно за библейския език. В Евангелията почти отсъстват сложни изречения, характерни за стилистиката на гръцките писатели; фразите на Евангелията са прости и лаконични. Евангелистите обичат често да употребяват една и съща дума (напр. "свидетелство" при Йоан), докато гърците са се стараят да умножават синонимите. Преводът на Евангелието на арамамейски и еврейски език изглежда "обратен" и разкрива семантични алитерации и рими (в молитвата на Захария, в речите на Кръстителя, в молитвата на Повелителя, в Пролога на Йоан и др.).

За редица места в Евангелието има много правдоподобна хипотезата, че гръцкият им текст е превод от еврейски език. Например в цитата от Мих 5:2 (Мт 2:6) думата "елуфей" е преведена не като в Септуагинта ("хиляди"), а с другото си еврейско значение ("воеводства"). Както отбелязва о. Ж.Карминяк, езикът на Евангелието не е лош гръцки, както е в Откровението на Йоан, а "добър гръцки език на преводач, който се е отнесъл грижливо към семитския оригинал". Той, както и много други екзегети, обяснява особеностите на евангелския текст, с "постоянното дословно калкиране на преводача, желаещ да запази максимално верността на еврейския текст, който е имал пред себе си". Всичко това още един път доказва, че първоизточниците на каноничните Евангелия се коренят в палестинската традиция, в апостолската първообщина. Въпросът за това били ли са първоизточниците написани на еврейски или арамейски език днес остава спорен.

Най-древни ръкописи на Евангелието и ранни евангелски цитати.

Автографи на евангелистите до наше време не са достигнали, което не е чудно, ако си спомним, че голяма част от античната литература или се е запазила в много късни сборници, или съвсем се е изгубила. Но по количество на древните си ръкописи Евангелията оставят далече зад себе си произведенията на класическата писменост.

Съществуват повече от 5000 сборника с новогръцки ръкописи на Новият Завет, пълни и фрагментарни. Сред тези ръкописи най-ранните са намерените в Египет папирусни кодекси: на Райленд (Ин 18:31-33; 37-38) от първата третина на ІІ в. и на Бодмер (фрагменти от Мт, Лк и Йн, преписани ок. 200 г.). При липсата на съвремените технически средства трябва да е минало много време между написването на Евангелията и разпространението на техните сборници (запазването на ръкописите именно в Египет се обяснява с климатичните условия на страната).

Забележително е, че евангелските ръкописи са представени именно като кодекси, докато както античните, така и юдейските преписвачи са предпочитали свитъците. Според учените кодексите са били "книгите на бедняците" и са се считали по това време за "низша" форма на книгата, но в замяна на това са били по-удобни за употреба и по-икономични (листите се изписвали от двете страни).

Ако ръкописните копия на Евангелията са от началото на ІІ в., цитати от каноничните Еванеглия се срещат още при св. Климент Римски (ок. 95 г.) и при свмч. Игнатий Антиохийски (ок. 35-ок. 107). Сведения за евангелистите и цитати от Евангелията има при Папий, в Дидахе, в Антимаркионовия пролог, при св. Ириней Лионски и др. Тези свидетелства в гръцки оригинал са събрани от Муретов и в "Синопсис" на Аланд.

Синоптичните евангелия и Йоановото евангелие.

Още Евсевий Кесарийски и блаж. Августин отбелязват голямото сходство между много раздели на първите три Евангелия, понякога преминаващи в тъждество. При това за тълкувателите от епохата на св. отци не останало скрито и че заедно със сходството в Еванегелията има и съществени разлики. За повече подробности, виж синоптични евангелия и синоптичен проблем

Историческа достоверност на евангелията

Един от основоположниците на школата "история на формите" К. Л. Шмит пише: "От евангелията не можем да научим почти нищо за историческия Иисус, защото те са книга, която по своя произход не е историческа, а богослужебна: четяла се е още през 40-те години на І в. по време на неделните богослужения". Но в действителност литургичната форма на евангелията изразява спомена на ранната Църква за реални събития от земния живот на Христос. Евангелските думи са предназначени именно за тези, които са видели с очите си мисията на Спасителя. И дори по-късно, през 60-90-те години, тези хора не са били малко.

Привържениците на отрицателната критика се опитват да намерят в евангелията исторически и географски грешки, които според тях сочат недостоверността на разказаното от евангелистите. Но благодарение на научните постижения, по-специално на археологията, подобни аргументи се опровергават един след друг. Разкопките на Зелин потвърждават близостта на Сихар до кладенеца на Яков; намереният надпис на Пилат показва грешното мнение на считащите го за символ на съзвездието Орион; откритата гробница на разпънат разсейва съмненията на смятащите, че осъдените не са били приковавани с гвоздеи, а само са ги връзвали. Старателното изучаване на юдейската култура и на бита през евангелската епоха, чието начало поставя още Едершайм, довежда до извода, че евангелията ги изобразяват точно. Критиците наричат евангелската Палестина "страна зад пределите на реалността" (вж. Донини А. У истоков христианства, пер. с итал., М., 1979). Всичко, което е казано за нея в Новия Завет, според тях не съответства на действителността.

Ето примери:

1. Галилейското езеро е наречено море, въпреки че не е море.
2. Еевангелистите не знаят най-краткия път от Финикия за Галилея.
3. Назарет е измислен град, защото не се споменава в други източници освен в евангелията.
4. В Палестина не могат да се отглеждат свине, защото употребата на свинско месо е била забранена;
5. "За растителния и животинския свят на Палестина в новозаветните текстове се съобщават толкова общи сведения, че могат да бъдат верни, за която и да е страна от Средиземноморието. Споменават се смокини, маслини, лозя, но не се назовават типични растения за този район, каквито са кедарът и финиковата палма, а в едно известно изречение за синаповото зърно, за храст, който достига най-много един метър височина, се говори като за истинско дърво с немислимо сплетени клони" (Донини А. У истоков христианства, пер. с итал., М., 1979, с. 20).
6. Гълъбът е бил свещена птица за самаряните и затова не би могъл да бъде жертва (Лк 2:24) и символ на Св. Дух.

В отговор на тези възражения:

1. Много езера на простонароден език често се наричат “морета” (напр. Байкал).
2. По време на своите странствания Христос не е бил непременно длъжен да избира точно най-краткия път.
3. В Галилея са известни повече от 200 населени пункта, но Йосиф Флавий не споменава много от тях, а Назарет е било доста незначително селище. Освен това наскоро намерен в Арабия текст споменава Назарет сред градовете, в които са живели свещеници след разрушаването на Храма през 70-та година, а разкопките на Багати доказват, че Назарет е съществувал като селище още по времето на Ирод (вж. Назаретянин).
4. Свинете, за които споменават евангелистите, са пасели в областта на Декаполис - именно там, където основното население е било езическо.
5. На тези, които се учудват защо в евангелията не се говори за палми и кедри, трябва да се напомни, че Писанието не е геоботаническо произведение. Що се отнася до “синаповото зърно”, ние не знаем какво растение е имал предвид Христос. Съгласуването на ботаническите названия у различните народи е станало възможно едва след въвеждането на общата латинска номенклатура през ХVІІІ в.
6. Принасянето на гълъб в жертва е постановено в Лев 12:6, което се пояснява в Лк. Освен това образът на гълъба съвсем не е бил презрян (ср. Пес 5:2; 6:9).

За други възражения срещу историческата достоверност на евангелията виж Митологична теория за произхода на християтнството, Нехристиянски свидетелства за Христос.

Евангелският образ на Иисус Христос

В световната литература образите на героите се оказват живи и релефни едва тогава, когато са нюансирани техните слабости и недостатъци. Чудото на евангелията се състои в това, че техните автори са постигнали необикновена изобразителна сила, без да използват това средство. Те са обрисували един съвършен образ, но едновременно с това безкрайно жив и конкретен. Ние все едно виждаме Спасителя Христос, вървящ по пътя, разговарящ с хората, разказващ притчи. В притчите са изобразени Неговите неповторими черти. Той дава примери от всекидневието, но ги прави символи на духовния живот. Подобно на вожд е чужд на колебанията и нерешителността; добър е и едновременно с това е суров. За него не е характерно съзнанието, че е грешен, присъщо на всички светци. В духа Му цари пълна хармония. Стремителният порив крие зад себе си тишина на духа, величествено “отрезвяване”, далечно от екстаза и крайната възбуда, които намираме често в историята на религиите. Той е обикновен, достъпен и като “свой” сред хората, но едновременно с това се вижда дистанцията между Него и всички, които общуват с Него. Животът Му протича в постоянен напрегнат труд и молитва; но той не може да бъде сравнен със самовглъбен философ. Той отива без колебание в дома на митаря и на сватба; за разлика от Йоан Кръстител не е аскет-пустинник. Виждаме как проявява чувства: учудва се, скърби, радва се. В личността на Христос няма и следа от болезнен прелом. Той е абсолютно целенасочен, изпълнен със сили. Въздействието му върху хората е поразително: само при една негова дума учениците му изоставят всичко и тръгват след него.

Но човечността на Христос не е човечност на “велик мъдрец”. Неговото самосъзнание изобщо не е като самосъзнанието на другите хора. Той не търси истината, а е самата Истина. Той учи не от името на Бога, както правят пророците, а само от Свое име. С непостижима власт Христос отменя и променя реда на заповедите от Писанието (“Казвам ви…”), както може да постъпва само Бог. Това, което говори за себе си и за своя баща, създава впечатлението, че пред нас стои височайша тайна. “Да облечем - казва отец Лев Жиле - това впечатление с отвлечени термини и ще попаднем в кръга на идеите от първите събори: ние не сме далече от древните гръцки определения, според които Иисус е “единосъщен” с Отца и “единосъщен” с хората. Зад тези термини се крие живият опит, преживян от мнозина и в древността, и в наши дни: впечатлението, че в Иисус човешкото и божественото се докосват, че проникват едно в друго, както в далечината, на самия хоризонт, морето и небето се сливат”. Образът на Христос стои пред човека и човечеството като въпрос и призив и едновременно като небесен отговор на човешките въпроси. Средствата за научно изследване на евангелията служат еднакво и на вярата, и на неверието, защото са вторични и подчинени на вътрешните убеждения на тези, които изучават новозаветните писания. Никаква исторически критика не е в състояние “да обясни загадката на Иисус”. Отхвърлянето или приемането Му се извършва в дълбините на човешкия дух. Както свидетелства опитът на ап. Павел и опитът на първото християнство, не науката, а вярата ни дава познание за Христос.

Вижте също

• Евангелие от Матей
• Евангелие от Марк
• Евангелие от Лука
• Евангелие от Йоан

Библиография

Коментари на светите отци

Вжиж произведенията на:

• блаж. Августин
• св. Афанасий Велики
• св. Григорий Велики
• прп. Ефрем Сирин
• блаж. Иероним
• св. Иларий Пиктавийски
• св. Йоан Златоуст
• св. Кирил Александрийски
• Ориген

Тълкувания на Евангелията от по-късно време

• Barrett C.K. The Gospel According to St. John, Phil., 19782;
• Bussche H. vanden Jean Commentaire de l’Evangile spirituel, P.-Bruges, 1967;
• Ellis P.F. Matthew, Collegeville, 1974;
• Fitzmyer J.A. The Gospel According to Luke, I-IX, Garden-City-N.Y., 1981;
• Harvey A.E. New English Bible, companion to the New Testament, Camb.-Oxf., 1979;
• Jaubert A. Approches de l’Evangile de Jean, P., 1976;
• Lion A. Lire saint Jean, P., 1972; Matthew, introd., transl. and notes by W.F.Albright and C.S.Mann, Garden City-N.Y., 1971; Morris L. The Gospel According to John, Grand Rapids (Mich.), 1971;
• Standaert B.L. L’Evangille selon saint Marc: commentaires, P., 1983;
• Trilling W. The Gospel According to St. Matthew, v.1-2, L.-N.Y., 1969.

Произход на Евангелията и тяхната достоверност. Новозаветна критика

• Свящ. Альбов М. Об апокрифич. Е., ХЧ, 1871, № 1, 7, 1872, № 6-8;
• Бакхэм Д. Теология ли создала Христа?, пер. с англ., „Странник”, 1909, № 2;
• Безе Г. Достоверность наших Е., пер. с нем., М., 1899;
• Бергон Дж. Подлинность последних 12 стихов Ев. Марка, пер. с англ., ЧОЛДП, 1874, № 6;
• Вернер И.И. Е. и нем. свободная критика, „Новый путь”, 1904, № 4, 5;
• Свящ. Ветвеницкий К. Об отношении Ев. Иоанна к первым трем Е., „Странник”, 1873, № 9;
• Григоров А. Научно-критич. отрицания в исследованиях Е. и христианства на Западе 16-го и 17-го вв., ЧОЛДП, 1874, № 9;
• Зарин С.М. Мифологич. теория Древса и ее разбор, СПб., 1911; Зарин С.М. Совр. открытия в области папирусов и надписей в их отношении к НЗ, СПб., 1914;
• Керенский В.А. Школа ричлианского богословия в лютеранстве, Каз., 1903;
• Книжников А.С. Об историчности Личности Христа, Париж, 1963;
• Свящ. Люперсольский М. Апостольское происхождение Четвероевангелия, ВиР, 1914, № 19, 21;
• Прот. Марков В.С. О Ев. от Матфея, М., 1873;
• Прот. Мень А. Сын Человеческий, Брюссель, 19833;
• Свящ. Морошкин М.Я. Обозрение нем. богосл. журналистики, ПО, 1867, т.22, № 2, 4, т.23, № 6, 7;
• Розов М. Цельс и его свидетельства в пользу подлинности и достоверности наших канонич. Е., ЧОЛДП, 1874, № 8, 11, 12;
• Сенявин В.А. Новейшие зап. труды о Четвертом Е., К., 1915; С-ов А. Св. евангелист Марк, ЖМП, 1963, № 5;
• Троицкий С. Новооткрытый отрывок Е., „Странник”, 1908, № 7/8;
• Фиолетова Н.Ю. Источники по истории раннего христианства, т.1-2, М., 1957 (МДА, ркп.);
• Флоровский Г.В. Жил ли Христос?, Париж, 1929.
• Библиогр. на чужди езици вж. в кн.: Bilan de la théologie du XX-e siècle, t.1-2, Ed. R. Van der Gucht et H. Vorgzimler, P., 1970-71; HTG, Bd.1.

Източници

В статията е използван речникът по библеистика на прот. Александър Мен с разрешение, дадено за OrthodoxWiki на Фонд имени протоиерея Александра Меня и неофициалния превод от сайта на П.Николов. Текстът и неговите бъдещи модификации могат да се използват и допълват свободно в рамките на лицензните споразумения на проекта.