Вселенски събори
Вселенските събори (οικουμενικαι σύνοδοι) са върховният законодателен орган по верските и канононическите въпроси в целия християнски свят. Решенията им са задъжителни.
Съдържание
Седемте вселенски събора
В Православната църква се признават седем вселенски събора. В посланието си до княз Борис І патриарх Фотий казва, че сведенията за вселенските събори са "чистото учение на православието".
• Първи вселенски събор в Никея (Първи никейски; Събор на 318-те отци) (325 г.): свикан е от император Константин Велики, приема двадесет решения, осъжда Арий (ок. 256–336 г.), създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица. Решават се тринитарни въпроси. Формулиран е никейският символ на вярата. Други решения: Четвърто правило: епископите се избират от епископите на дадената провинция и се утвърждават от митрополита. Пето правило: епископите на провинцията се събират на синод два пъти годишно и разлеждат молбите на миряните и клира и техните оплаквания. Шесто правило: потвърждава се върховната власт на някои епископи над други епископи: на римския (папата) — над западните, на антиохийския — над източните, на александрийския — над епископите на Египет, Либия и Пентапол. Паметта на 318-те свети отци в Никея се чества на седмата неделя след Великден.
• Втори вселенски събор в Цариград (Първи цариградски) (387 г.): свикан е от император Теодосий I, приема седем решения, попълва с някои изрази и окончателно утвърждава никейския символ на вярата. Осъден е цариградският епископ Македоний, който не признава единосъщието на Бог-Дух с Отца и Сина. Решават се тринитарни въпроси. Второ и шесто правило: Изтокът се дели на седем окръга с отделни църковни инстанции. На цариградския епископ (патриарх) се дава предимство по чест пред другите източни патриарси "след римския епископ, понеже Цариград е втори Рим" (трето правило). Седмо правило: ред за приемане в Църквата на покаяли се еретици.
• Трети вселенски събор в Ефес (Ефески; Събор на 200-ата отци) (431 г.): свикан е от император Теодосий II (408–450 г.), който oглавява събора. Под ръководството на папа Целестин (422–432 г.) и Кирил Александрийски, александрийски патриарх (412–444 г.), са приети осем решения, в първите шест от които е осъдено несторианството. Отлъчени са от Църквата Несторий и неговите последователи, които твърдят, че Дева Мария не е родила Христа-Бога. Дева Мария е призната за Богородица. За пръв път се решават христологически въпроси. Седмото правило забранява да бъде променян "Символът на вярата". Осмото освобождава кипърските епископи от зависимостта от антиохийския патриарх.
• Четвърти вселенски събор в Халкидон (Халкидонски) (451): свикан е от папа Лъв Велики (440–461 г.), цариградския патриарх Анатолий (449–458 г.) и император Маркиан (450–457 г.). Повод за това е свиканияш през 449 г. в Ефес събор, наречен „разбойнически”, който оправдава монофизитството. Халкидонският събор приема тридесет правила, осъжда монофизитството и определя догматично, че човешката и божествената природа на Иисус Христос са неслитно и неразделно съединени. Освен канонични правила Халкидонският събор подчинява монасите на местния епископ (4-то правило), и заповядва църковното имущество да се управлява от иконом. Важно е двадесет и осмото правило, и до днес непризнато от Рим, което определя съдебната и административната власт на цариградския епископ (патриарх), на когото се дават еднакви права с римския епископ (папата).
• Пети вселенски събор (Втори Цариградски; Събор на трите глави) (553 г.): свикан е в Цариград при император Юстиниан I (527–565 г.). Сто петдесет и шест делегати осъждат възгледите на Ориген (185–254 г.) и Евагрий (+399 г.), Теодор Мопсуетски е анатемосан.
• Шести вселенски събор в Цариград (Трети цариградски или "Трулски" - на името на двореца, в който се е състоял) (680-681 г.), свикан по инициатива на император Константин IV Погонат (668-685), е насочен срещу монотелитството - една разновидност на монофизитството, според което Христос има една воля и едно действие — божественото, а човешката му същност се отхвърля. Съборът взима 102 важни решения, осъжда цариградските патриарси Сергий I (610-638) и Пир (638-642) и другите им привърженици. В събора участва и папа Агатон (678-681), канонизиран от църквата. 36-то правило потвърждава равенството межди Цариградския патриарх и папата и определя иерархията на източните патриархати. 8-то правило задължава митрополита да свиква ежегодно събор на епископите. Правила 12, 13 и 48 решават въпросите, свързани с брака на духовно лице. 33-то осъжда арменската страна, която приема в духовен сан само лица, произхождащи от род на свещеник. 64-то и 70-то забраняват на миряни и жени да поучават в църквата по време на богослужение. 80-то: наказва се християнин, който през три празнични дни не посети богослужение. 53-то: кръстниците са духовно сродени с кумците. 54-то: правила за встъпване в брак на роднини. Паметта на светите отци (Неделя на св. отци от VI Вселенски събор и ) се чества на 6-тата неделя след Петдесетница. Четвърта неделя след Петдесетница – памет на светите отци от шестте Вселенски събори.
• Седми вселенски събор в Никея (Втори Никейски) (786/787), свикан при императрица Ирина (вдовица на император Лъв Хазар) възстановява иконопочитанието. Състои се от 367 отци, които създават 22 правила. Бъдещият цариградски патриарх Никифор взема участие в него. Установен е празника Тържество на Православието, който Вселенската Православна Църква празнува и до днес в първия неделен ден от Великия пост. 4-то и 6-то правило осъждат рязко симонията при встъпване в свещенически сан. 10-то правило забранява смесени (женско-мъжки) манастири, а 13-то правило забранява отчуждаването на църковното имущество на манастири и епископии. Църковните длъжности на миряни са недействителни (правила 15, 16, 18 и 22). Паметта на светите отци се чества на 4-тата неделя след Въздвижение. Почитанието на светите икони е окончателно възстановено и утвърдено на Поместния събор в Константинопол в 872 година, при императрица Теодора.
Вселенските събори и Свещеното Писание
В епохата на Вселенските събори. Kанонът на Свещеното Писание е вече изцяло установен, макар че редица писатели и свети отци продължават да смятат за канонични някои книги, които много по-късно са изключени от канона (Дидахu, 1-2 Посл. на св. Климент Римски до Коринтяни, Пастир от Ерм и др.). На Вселенските събори въпросът за канона не се поставя, защото интересите на св. отци са съсредоточени около проблемите на христологията (а на VІІ В.с. - около въпроса за иконопочитанието). Въпреки това за светите отци на Вселенските събори. словото на Писанието е неоспоримо свидетелство за истината и затова във всички съборни деяния има постоянни позовавания на Библията. В Символа на вярата, приет на І и ІІ Вселенски събор (325 г., 381 г.), намираме препратка към пророчеството за Възкресението, станало "според Писанията". Изповядва се и това, че Светият Дух "е говорил чрез пророците", с което се утвърждава вярата в боговдъхновеността на Свещeното Писание. І В.с. въвежда термина "единосъщен с Отца", несъществуващ в Новия Завет, което предизвиква възраженията на арианите и тези, които оспорват Символа на вярата. Но този небиблейски термин не е отстъпление от Божето слово. Новият Завет съдържа в себе си достатъчно свидетелства за единството на Отца и Сина (Ин 14:8-11) и указания за двуединната природа на Богочовека (Мк 14:36). А самото тълкуване на думите на Писанието и използването на небиблейски определения само доказва властта на Църквата да интерпретира Библията чрез събора (ср. формулата "защото е угодно на Светия Дух и нам" в Деян 15:28). Догматът от ІV Халкидонски събор за Богочовечеството позволява на Църквата да тълкува в тази насока и тайната на *богочовешката природа на Свещ. Писание. Правило 19-то от VІ В.с. (680 г.) гласи: "Предстоятелите на църквите са длъжни всеки ден, а най-вече в неделните дни, да поучават целия клир и народа със словото на благочестието, като избират от Божественото Писание становища и заповеди на истината и не престъпват установените вече предели и предания на богоносните отци; но когато се разглежда част от Писанието, нека не го изясняват иначе, а според това как са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите писания, и нека по-добре се осланят на техния авторитет, вместо да съставят собствени слова, та в случай на тяхната несъстоятелност да отпаднат от истинския смисъл". На VІІ В.с. (787 г.) привържениците на иконопочитанието цитират редица места от Свещ. Писание в защита на своите възгледи.
Въпросите за каноничността на едни или други книги на Библията са разглеждани на Поместните събори.
Литература
- Деяния Вселенских Соборов, т.1-7, Каз., 1859-73;
- Mansi G. D. (ed.) Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio, v.1-3, Florentiae, 1759-98; Acta concilliorum oecumenicorum, B., 1914-71 ff.
- Еп. Иоанн (Митропольский) История Вселенских Соборов, СПб., 19062; * Карташев А. В. Вселенские Соборы, Париж, 1963
- Куйо Куев, Вселенски събори // с. 462- 468
- Полный православный богословский словарь, т. 2 (репринт), Москва 1992, 1189-1191
Външни препратки
Източници
Дата на редакцията: {{{{2}}} Списък на съавторите: {{{3}}}
В статията е използван речникът по библеистика на прот. Александър Мен с разрешение, дадено за OrthodoxWiki на Фонд имени протоиерея Александра Меня и неофициалния превод от сайта на П.Николов. Текстът и неговите бъдещи модификации могат да се използват и допълват свободно в рамките на лицензните споразумения на проекта.
