Бенедикт Нурсийски
Св. Бенедикт е смятан за създател на организираното монашество в Католическата църква. През 1964 папа Павел VI го обявява за патрон на всички светци в Европа.
Свидетелствата за живота на светеца се черпят от втора книга на съчинението „Диалози“ от римския папа св. Григорий I Велики, който казва, че ги е получил от четирима ученици на Бенедикт Нурсийски.
Св. Бенедикт е роден през 480 г. в Нурсия, до Сполето, кралство Ломбардия (днес в Италия), в семейството на римски аристократи. Детството му минава в Рим, където той получава и първоначалното си образование. Това е периодът, през който разпадащият се Рим от имперски град се превръща в средновековна столица на Папството. В Рим, управляван от Теодорих, все още са запазени остатъци от предишното величие, работят Сенатът и неговите консули, държавно-административната система. През 546 г. римските граждани, подкрепени от армията на източния (византийския) император Юстиниан I Велики, освобождават Рим от готския владетел натрапник Тотила. Юстиниан I не успява да наложи властта си на Апенините и Папството се възползва от създадения административен вакуум, като за кратко създава силен суверенен доминион, който не е подчинен на Константинопол.
Потресен от разпуснатите нрави на своето време, Бенедикт приема монашеска схима на 20 години и се оттегля в градчето Енфиде (днес Афиле), разположено на Симбруинските хълмове. След кратък анахоретски период той създава първото си монашеско общежитие в местността Субиако, на 40 км източно от Рим в полите на планината Абруци. В тази обител св. Бенедикт остава 3 години; храна и дрехи му носи Романус, монах в един от многобройните местни манастири. Славата за светостта на младия подвижник бързо се разнася и останалите монаси организират заговор, за да го изгонят, тъй като смятат, че той иска да стане игумен на някой от техните манастири. Дори е направен опит св. Бенедикт да бъде отровен.
Бъдещият светец се връща в пещерата си край развалините на Нероновия дворец, където при него се стичат ученици. Бенедикт основава в областта край Рим 12 манастира, всеки с братство от по 12 монаси. Всички обители са с общо управление. Мнозина от римските аристократи изпращат при него синовете си, за да ги обучава. Отново заради интриги Бенедикт напуска областта и се преселва на юг, но създадените от него манастири продължават съществуването си.
През 529 г. заедно с неколцина ученици св. Бенедикт основава манастира Монте Касино (Monte Cassino), който се намира на границата между областите Самния и Кампания - област, която в този период е предимно езическа. Заедно с бъдещия светец в района идва и неговата сестра, също монахиня с името Схоластика, която основава женски манастир, близо до мъжкия. Именно в Монте Касино бъдещият светец написва прочутото Правило на св. Бенедикт (Regula Benedicti), изместило всички съществуващи на Запад монашески правила. Правилото на св. Бенедикт пропагандира прагматизъм, добра организация на монашеския живот и в него липсват крайни аскетични изисквания, характерни за източните монашески правила. В резултат от дейността на Бенедикт и неговото братство е създаден най-големият католически монашески орден - Орденът на бенедиктинците. В случая е решаваща позицията на папа Григорий Велики (590-604), монах и последовател на св. Бенедикт Нурсийски.
Когато св. Бенедикт създава своето монашеско правило и пропагандира Oрдена на бенедиктинците, монашеството на Запад вече има дълга история, макар че няма влиянието на самостоятелна институция. Преди св. Бенедикт разпространението на западното монашество до голяма степен се дължи на изолираните усилия на отделни личности. До този момент то се отъждествява с новия морал, с различния начин на живот, но не може да придобие собствена обществена физиономия. Благодарение на Правилото на св. Бенедикт западното монашество получава организация, а тя позволява монасите да се осъзнаят като самостоятелна обществена сила. Налагането на монашеството като обществена сила е възможно и благодарение на успеха и популярността на ирландските монаси, които първи обикалят Европа с ясната цел да мисионерстват сред варварите езичници. Успоредно със съзряването на монашеството еволюира папската институция, която към края на VI в. окончателно се еманципира от своите източни „покровители“ и възприема като мисия християнизирането на варварите. Краят на VI в. е времето, когато тези фактори се преплитат, за да дадат на Римската църква организация и стабилност, така необходими за успешната й „борба“ срещу варваризацията.
Свети Бенедикт умира на 21 март 547 г. Католическата църква почита паметта му на 11 юли (някога това е ставало на 21 март).
Някои издания на Правилото на св. Бенедикт: „The Rule of Our Most Holy Father St. Benedict“, латински текст, английски превод от O. Hunter-Blair; 4. изд., 1934. „The Rule of St. Benedict in Latin and English“, латински текст, английски превод от J. McCann; 1952. „La Regle du Maitre“, латински текст, френски превод, встъпителна студия и бележки от A. de Vogue; т. 1-3, 1964-1965. „Great Historical Enterprises“, обзорна студия от D. Knowles; 1963. „Regula“, латински текст и критични бележки от R. Hanslik; 1960. „The Rule of St. Benedict“, New York, 1998.
