Условия за постъпване в манастир

от енциклопедия Двери
Направо към: навигация, търсене

Първото и най-важно условие е монашеският живот да е призвание на влизащия в манастир. Защото спасителен е този път в живота на човека, който съответства на Божия промисъл за него. Единственият начин човек да разбере дали има монашеско призвание е да изпита себе си на място, тоест в манастир. Смята се, че при този толкова важен момент, Господ промисля по особен начин за човека и Му открива волята Си.

Не се допуска отиването в манастир, ако човек има ангажименти към семейството си, тоест малки деца, които имат нужда от грижи. Недопустима е също раздялата със съпруга или съпругата, за да се постъпи в манастир. Освен, ако това не става по взаимно съгласие и при всяко положение децата от брака вече нямат нужда от грижи.

Μотивите, отвеждащи към манастира, са изключително важни. Това не бива да е погнуса или пренебрежително отношение към брака, като възпрепятстващ спасението. Отците не съветват да се приема монашество и под влияние на житейски обиди и огорчения – тъй като манастирът не е място, където човек да се скрие от света. Желаещият да стане монах трябва да е психически здрав, не защото психическата болест го прави недостоен, а защото монашеският живот е свързан със сериозна духовна борба, за оцеляването в която е нужна мобилизация на всички духовни сили и здрава разсъдителна способност. Църквата учи, че Бог промисля за спасението на всички, а особено за онеправданите в този земен живот, каквито са психичноболните, но монашеският път не е единственото средство за спасение.

Повечето новообърнати към Църквата млади хора имат в началото на духовния си живот порив към монашество. Това е признак на искрено желание да се съединят с Бога и в този смисъл се смята за положително явление. Опасността, за която Църквата предупреждава в този случай, е смесването на емоции, ентусиазъм от прочетеното, фантазии и други с истинското духовно намерение. С други думи, истинският монах става такъв по една единствена причина – животът в света не може да удовлетвори духовните потребности на този човек и колкото по-интензивен става духовният му живот, толкова повече се увеличава и духовният глад. Жаждата по Бога става толкова неутолима, че човек буквално е принуден да остави всичко в света, за да се посвети само и единствено на Този, по когото изгаря сърцето му.