Боговдъхновеност

'Боговдъхновеност на Свещеното Писание – църковен догмат, който означава че авторите на Библията са били "просветявани от Светия Дух" (2 Тим 3:16; 2 Птр 1:21). Вярата на Църквата в боговдъхновеността се основава на свидетелството на Спасителя Иисус Христос (Ин 5:39), който с богочовешкото си слово потвърждава исконната вяра на Старозавeтната църква в боговдъхновеността на свещените книги. Практически догмата за боговдъхновеността намира израз при утвърждаването на канона, определен от църковните учители и Свещеното Предание.

Трябва да се прави разлика между догмата за боговдъхновеността и тълкуването и в процеса на развитието на богословската мисъл. Догмата не уточнява конкретен характер на боговдъхновеността, той само я изповядва като реалност, която трябва да бъде осмислена от вярващия разум.

Психологията на творчеството познава факта на вдъхновението, което играе огромна роля както в изкуството, така и в науката. Вдъхновението е тайнствена сила, която въздейства властно върху душата на човека, карайки го да създава произведения, които понякога надхвърлят разбирането на самия творец. Такова вдъхновение е Божи дар. Но боговдъхновеността е нещо повече - особено въздействие на Светия Дух върху човека, откриващо му истината на вярата. Богословският въпрос е в това как се осъществява това въздействие.

Тълкуване на догмата (история)

В уникалния си опит библейските пророци преживяват Божето слово като надмогваща ги сила, която понякога кара човека да говори неща, противни на неговото желание (ср. напр. Иер 20:7-9). На това основание юдейските тълкуватели правят извода, че в Библията всяка дума, дори всяка буква е продиктувана свише (смятало се и че *Законът е издълбан върху небесните скрижали още преди създаването на света. Аналогичен възглед е усвоен и в раннохристиянското богословие от много доникейски отци (виж Вербализъм). А в самото Свещено Писание може да се съзре друг аспект: човекът, носител на Откровението, не е несъзнателен инструмент на Божата воля, а активен съучастник в предаването на Божето слово. Затова при светите отци от края на ІІІ в. се появява друго тълкуване на боговдъхновеността. Те започват да отбелязват жанровото разнообразие на свещените книги, особеностите на езика и стила на едни или други боговдъхновени писатели. Св. Василий Велики отхвърля решително мнението, че пророците са само инструменти на Словото, св. Йоан Златоуст посочва приспособяването на свещените автори към "човешката немощ". Така Църквата "започва да утвърждава, че когато се съставят книгите от Свещеното Писание, дарът на Светия Дух не пренебрегва, а напротив, предлага най-активно и съзнателно участие на човека-писател. В този вид на изток догмата за боговдъхновеността на Свещеното Писание не само никога не се е оспорвал, но и изобщо не е повдигал в последствие каквито и да е остри въпроси.

Догмата за боговдъхновеността в Католическата Църква

На Запад вербалистичното тълкуване успява да се запази по-дълго време. Дори на Триеднтския събор (1546 г.) католиците записват твърдението, че боговдъхновеността автори са писали "под диктовката на Светия Дух". Но през 1870 г. на І Ватикански събор думата "диктовка" е заменена с "вдъхновение".

През 1882 г. кардинал И.В.Францелин предлага своя теория, според която Библията е създадена под непосредствено въздействие на Божия дух, а конкретните думи, в които е облечена, са избрани от свещените писатели със "съдействието" на Духа. В тази концепция ролята на човека очевидно се принизява и фактически се прави обрат към вербализма. Друго тълкуване дава в нач. на ХХ в. Лангранж. Той се опитва да направи разлика между Откровението и боговдъхновеността. Ако в Откровението, на хората се разкриват някои нови истини за Бога, вярата и живота, боговдъхновеността е форма на въздействие върху волята и разума на свещения писател, която го подтиква да избира едни или други факти или думи. Пророкът или апостолът пише като обикновен писател, но ръководен постоянно от Божия Дух. Тази теория се ползва с широка популярност на в западното богословие преди Втората световна война. В последствие по-голямо влияние придобива теорията на Ранер, един от водещите католически богослови, който се стреми да свърже въпроса за боговдъхновеността с въпроса за Църквата и канона. "Нашата основна мисъл - пише той - е, че боговдъхновеността на свещените книги е съществена съставна част в домостроителството на Божията църква. Божественият импулс в съзиданието на Църквата, който е неотделим от Божата воля, трябва да достигне до съзнанието и волята на автора-човек, иначе книгата никога няма да бъде написана. Този импулс въздейства върху духовните способности на писателя, но това не означава, че и първичният творчески импулс идва от съзнанието на човека (крайният източник, от който импулсът се разпространява, е чудодейното Боже деяние)".

В догматичната конституция на Втория Ватикански събор (18.XI.1965 г.) "За Божественото откровение" ("Dei Verbum") темата за боговдъхновеността е рагледана само в общи черти: "Бог избира определени хора, като им предоставя да използват способностите и силите си за съставяне на свещените книги, така че при неговото действие в тях и чрез тях, те предават писмено като истински автори всичко и само това, което той иска да каже" (III. 11).

Съвременното православно богословие и проблемите на боговдъхновеността

Православното богословие дълго време не отделя достатъчно внимание на въпроса за боговдъхновеността, тъй като отначало има други задачи. Но в началото на ХХ в. започва активно да се търси по-ясно осмисляне на това понятие. Още в статията на П.Лепорски, написана за Православна богословска енциклопедия (ПБЭ), се отбелязва наличието на "чисто човешки" елемент в Свещеното Писание, изразяващ се в "присъствието на различни по вид неточности – исторически,, хронологични, типографски, както и разногласия между свещените писатели" (ПБЭ, т. 2, с. 736). Но авторът не успява да избегне вербализма, характерен за католическите тълкувания от предсъборния период. Много ясно и последователно поставя проблема професорът от Московската Духовна Академия С.Глаголев. "Човешкият елемент в Библията е голям - заявява той в една от лекциите си през 1905 г., -Библията е написана на човешки език, език несъвършен, неустойчив, променящ се. Божественият замисъл е предаден в Библията с човешкия език не само на нацията, на епохата, но и с езика на индивида - езика на Исайя, Иремия, Павел, Йоан. Определението за боговдъхновеността трябва да се сведе до това да се разграничи в Библията Божествения от човешкия фактор. Разрушителната човешка дейност спрямо Библията - разваляне на текста, интерполации - е разбираема, доколкото боговдъхновените писатели са внасяли в нея положителното от себе си, но да се определи то изцяло едва ли е възможно и мисля, че няма да има нищо срамно, ако си признаем неумението да дадем пълно определение на чудния факт, наречен Божествено откровение" ("Задачи рус. богосл. школы", БВ, 1905, № 11).

По-нататъшното изучаване на проблема от съвременните православни богослови налага да се определи Библията като Богочовешки факт. Според много богослови халкидонската догмат, тълкуван широко, е надежден ориентир за Църквата, предпазвайки я от монофизитски отклонения. Той излиза извън пределите на христологията, като позволява да се разглежда цялото битие на Църквата като богочовешко, включително и тайнствата (съчетаващи действията на човека с действията на Божия Дух. Така и Библията, като Боже слово едновременно предава това слово в синергизма на небесното и земното. Откровението се пречупва през личността на свещения автор, който освен това остава верен на себе си (черти на характера, дарование, възгледи и представи, влияние на епохата и т.н.).

Ключов ориентир стават тезисите на професора от Православния богословски. институт в Париж Сове, представени на І Конгрес на православните богослови (Атина, 1936 г.). Според тях Боговдъхновеността трябва да бъде разбирана "в светлината на Халкидонския догмат за Богочовечеството. Участието на човешкия елемент с неговата ограниченост в писането на Библията обяснява особеностите на Старозаветните книги като исторически източници, техните грешки и анахронизми, които могат да бъдат поправени от небиблейските данни, обогатили, особено през последните десетилетия, историята на Древния Изток. Лъжливият апологетичен възглед за Библията като енциклопедия на историческите и естествените науки трябва да бъде изоставен. Старозаветните боговдъхновени писатели са преди всичко богослови и вероучители" ("Путь", № 52, с. 68).

Аналогични мисли изразяват на конгреса и богословите от Еладската православна църква архим. Е.Антониадис и проф. Велас.

Общите положения, предложени от Б.И.Сове, са обяснени и развити от Карташев по време на почетната му реч през 1944 г. в парижкия Светосергиевски институт. А.В.Карташев се опира на мисълта да се прилага възгледа на Светите Отци спрямо боговдъхновеността и библейската критика. "Доколкото - казва той - мисълта на Светите Отци е утвърдила принципа за пълнотата на действието на естествената човешка психика и за отражението и в съчиненията на свещените автори, дотолкова са оправдани догматично и са узаконени методологичните операции над текста и съдържанието на Библията, които се изискват от научното знание. Тук има място за критична дейност, защото тя се прилага към подчинен на знанието и човешки елемент: него просто го има. Има го, защото Библията е не само Боже слово, но и богочовешко... Следователно формулата "Бог - автор на свещените книги" трябва да звучи като монофизитско отклонение от нашето халкидонско Православие" ("Ветхозав. библ. критика", Париж, 1947, с. 72).

"С очите на вярата и с духовния си опит - казва Карташев - ние се удостояваме да видим от вътрешността на църковното Откровение, по аналогия със същността на Халкидонският догмат, истинският вселенски, православен път на неизбежното и героичното (защото е антиномично), съчетание на Божественото с човешкото начало" (ПМ, вып. IX, 1953, с. 89).

А.В.Карташев посочва, че мисълта за връзка на Халкидонскат догмат с боговдъхновеността е изричана и преди, напр. в "Опит за правосл. догматич. богословие" на еп. Силвестър (т.1-5, 2-е изд., К., 1884-97, т. 1, с. 286). Ще отбележим, че след еп. Силвестър я повтаря и П.Лепорски в Православна богословска еницклопедия (ПБЭ).

Ученикът на А.В.Карташев прот. А.Князев продължава неговите изследвания и, преодолявайки съблазните на вербализма, предлага като ключ за разбиране на боговдъхновеността православната идея за синергизма, която католич. автори от предсъборния период не забелязват. "И ние като католиците - пише той - настояваме да научим истината за истинското участие на човека-писател в създаването на Свещеното Писание. На православното съзнание винаги е била скъпа истината за синергизма, или за истинското сътрудничество на Бога и човека. Православната църква разпространява догмата на ІV Вселенски събор за здравата, неразделима връзка на Божествената и човешката природа в Богочовека с целия сложен комплекс отношения между Бога и човека. За православното съзнание Божеството не премахва човешкото не само у Христос, но и всеки път, когато Бог действа в човека и чрез човека, човекът запазва в самобитността си цялата своя свобода" (ПМ, вып. VIII, 1951, с. 117).

На това основание прот. А.Князев не смята за възможно да приеме теорията на о. Лагранж, който, опирайки се на философията на томизма, фактически свежда до минимум ролята на човека в тайнството на боговдъхновеността. Православният богослов привежда пример, който пояснява мисълта му, като се позовава на Лев 11:6, където е казано, че заекът е преживно животно. Тази биологична неточност "показва с цялата си очевидност, че дарът на боговдъхновеността не се разпространява върху всички области на човешкото знание, а се ограничава само с областта на знанията за Бога и неговите действия в света.По същността си свидетелството на Свещ. писание може да бъде изключително религиозно, а това означава, че се отнася строго за област, чието познание е възможно само чрез откровение свише. Свещеното Писание свидетелства за Бога и неговите отношения към света, за религиозните и метафизичните истини; но то изобщо не е призвано да свидетелства за научни истини, за тези истини, които са достъпни за човека, когато върви по естествения път на познанието" (ПМ, вып. VIII, 1951, с.122).

Отчитайки този двуединен характер на Свещеното Писание, православните тълкуватели се стремят да задълбочат своето разбиране за духовния смисъл на Библията, без да се смущават от срещащите се в нея неточности от научна и историческа гледна точка. При това и самите тези неточности не трябва да се оценяват като обикновени човешки грешки. Зад тях може да стои високо смислово значение, което се изяснява с благоговейна екзегеза. Според Библията напр. Вавилон е построен много преди Авраам (Бит 11:1-9), а е установено, че градът се появява приблизително по времето на Авраам. Но Писанието не ни учи на история, а изобразява символично една от формите на човешката гордост и означава с обобщаващото название "Вавилон" парадигмата на империята-угнетителка, в която са смесени народите (месопотамският фразеологизъм "да направя хората да говорят един език" означава да ги покоря, да ги подчиня на империята).

И така, боговдъновеността е възвестявана от Църквата вяра в това, че книгите на Библията са написани под въздействието на Божия дух, като се запазват човешките особености на техните автори (език, мислене, епоха); а боговдъхновеността. се проявява предимно в разкриването на спасителни истини, в самото учение на Божето слово.

Цитати

• Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци. (2 Птр 1:21)

• Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело. (2 Тим 3:16)

Виж още

Канон Откровение Свещено Предание Свещено Писание

Библиография

• Бакулин Б.С. Большой правосл. богосл. словарь, М., 1975, кн. 2 (ркп.);

• Бошан П. Свящ. Писание сегодня, "Символ", 1981, № 6;

• Воронов А.Д. Протестантское богословие и вопрос о богодухновенности Свящ. Писания, Труды КДА, 1864, № 4, 9;

• Гастингс Ч.Л. Богодухновенность Библии, прев. от англ., ЧОЛДП, 1888, № 7;

• Прот. Князев А. О боговдохновенности Свящ. Писания, ПМ, вып. VIII, 1951;

• Леонардов Д. Учение о богодухновенности Свящ. Писания мужей апостольских, ВиР, 1898, т.1, ч.1, отд. Церков.;

• Прот. Князев А. Догматич. определения о богодухновенности и употреблении Свящ. Писания в Римско-Католич. Церкви (IX-XVI вв.), ВиР, 1900, № 8-9;

• Прот. Князев А. Вербальные теории боговдохновенности Свящ. Писания среди зап. богословов в XVII в., ВиР, 1900, № 15-16;

• Прот. Князев А. Теории вдохновения и происхождения Свящ. Писания на Западе в XVIII и XIX вв., ВиР, 1903, № 3, 5, 7, 8, 12, 14, 16-18, 22-23;

• Прот. Князев А. Учение св. Иоанна Златоуста о боговдохновенности Библии, ВиР, 1912, № 3-5, 7-12;

• Прот. Соловьев И. О богодухновенности Библии и нашем достодолжном отношении к ней, М., 1894;

• Cольский С.М. Сверхъестеств. элемент в новозав. Откровении по свидетельствам Евангелий и посл. ап. Павла сравнительно с др. новозав. книгами, Труды КДА, 1876, № 1, 2, 5, 9, 12, 1877, № 1;

• Alonso - Schekel L. La parole inspirée, P., 1971;

• Charlier C. La lecture chrétienne de la Bible, Maredsous (Belgium), 1950;

• Daniel - Rops H. What is the Bible?, N.Y., 1958; HTG, Bd. 2, S. 354-64; Inspiration in the Scripture, NCCS, p. 53-60; Levie J. La Bible, parole humaine et message de Dieu, P.-Louvain, 1958; RGG, Bd. 3, S. 775-83;

• Vawter B. Biblical Inspiration, Phil., 1972; Vellas B. Bibelkritik und kirchliche Autoritеt, Procès-Verbaux du 1-er Congrès de théologie orthodoxe, Athènes, 1939.

В статията е използван речникът по библеистика на прот. Александър Мен с разрешение, дадено за OrthodoxWiki на Фонд имени протоиерея Александра Меня и неофициалния превод от сайта на П.Николов. Текстът и неговите бъдещи модификации могат да се използват и допълват свободно в рамките на лицензните споразумения на проекта.