Монашески последования

Монашеството или иночеството означава уединен живот (от гр. „монос” - сам), различен от живота в света, живот, посветен изцяло на служение на Бога и църквата. Тъй като грехът е влиза в света чрез похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, монахът приема и изпълнява обещания, противоположни на тези три похоти. Това са монашеските обети за девство (полово въздържание), нестяжание (доброволна нищета) и послушание - съвършено отричане от собствената воля и подчиняването й на волята на опитни ръководители в духовния живот. Цел на духовното отчество не е постоянна зависимост на духовните чеда от духовния им отец, а спомагане те да стигнат постепенно до състояние на духовна свобода.

Първоначално желаещият да изпита себе си трябва да избере манастир. Твърди се, че "там, сърцето усети топлина, сладост и желанието за монашество се усили – човек може да остане". След поредица посещения с участие в манастирския живот за по-продължително време, посетителят има възможност да разбере, дали манастирът може да стане негов дом. Тогава следва период на послушничество от една до няколко години по преценка на игумена или игуменката. Това е един вид предверието към настоящото монашество – за това време, вече изцяло потопен в манастирския ритъм, послушникът има възможност да изпите сабе си. Обети не са дадени, така че манастирската врата все още е отворена навън. След това следва самото пострижение, когато се дават монашеските обети и човек получава ново име.

По-напредналите послушници се постригват в расофорство, но не дават обети. Продължението на подвига и първа степен на същинското монашество е малката схима. Най-извисените духовно приемат велика схима, която се явява най-високата степен на монашеския подвиг. Тя се нарича още и велик ангелски образ. В нашата църковна практика расофорството е рядко срещано.