Неохалкидонизъм
Неохалкидонизмът е понятие, родено в традицията на западната – римокатолическа и протестантска – богословска мисъл, с което се изразява идеята, че между христологията на св. Кирил Александрийски, възтържествувала на Третия вселенски събор (в Ефес през 431 г.), и христологията на Четвъртия вселенски събор (в Халкидон през 451 г.) съществуват същностни противоречия, които са примирени – до голяма степен изкуствено – по настояване на имп. Юстиниан І Велики на Петия вселенски събор (в Константинопол през 553 г.).
За първи път за неохалкидонизма като особена интерпретация на Халкидонската христология пише френският изследовател Жозеф Льобон в началото на ХХ век. По-късно неговите възгледи са доразвити от Марсел Ришар, Шарл Мьолер и др.
В традицията на православното богословие идеята за неохалкидонизма се отхвърля, тъй като предпоставеното в нея противоречие се смята за несъществуващо и следователно изкуствено измислено. Сред най-известните противници на тази идея са православни богослови като протопрезвитер Йоан Майендорф, протопрезвитер Йоан Романидис и Алексей Иванович Сидоров. Според тях в идеята за неохалкидонизма намира израз широко застъпената на Запад през ХХ век тенденция към реабилитиране на осъдения от Третия вселенски събор Несторий и на неговия учител Теодор Мопсуестийски, който е осъден, заедно с всичките си съчинения, на Петия вселенски събор.
Въпросът за или против идеята за неохалкидонизма до голяма степен зависи от начина на интерпретиране на основни богословски термини като природа, ипостас, същност и лице – в учението на св. Кирил Александрийски, в халкидонската христология и в христологията на отците от Петия вселенски събор.