Разлика между версии на „Западен обряд“

от енциклопедия Двери
Направо към: навигация, търсене
 
Ред 139: Ред 139:
 
[[Категория:Западен обряд]]
 
[[Категория:Западен обряд]]
  
 +
[[en:Western Rite]]
 
[[ro:Ritul occidental]]
 
[[ro:Ritul occidental]]
−
[[en:Western Rite]]
 

Текуща версия към 10:19, 15 януари 2009

Западният обряд е разновидност на православното богослужение, основаваща се на древните литургични традиции на Западната църква отпреди великата схизма. Православните християни от западния обряд изповядват същата пълнота на православната вяра, както и техните събратя от византийския обряд. Понастоящем всички епископи, които обгрижват такива енории, са последователи на византийското богослужение.

Съвременна история

Деветнадесети век

През 1864 г. в Православната църква е приет с миропомазване 44-годишният Йосиф Юлиан Овербек, бивш свещеник в Римокатолическа църква в Германия, който, разочарован от папското първенство, напускал духовенството и станал лутеран,а по-късно се и оженил. През 1866 г., той публикува книгата Католическо Православие и Англокатолицизъм, поставила основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно започва да издава списанието Православен католически преглед, целящо да изтъкне предимствата на източното православие пред католицизма и протестантството.

През 1867 г. Овербек подава заявление със 122 подписа от т.нар. Оксфордско движение до Руската църква, с което моли да се създаде Западнообрядната църква, която да е в пълно канонично общение с Източния обряд. Била сформирана седемчленна синодална комисия и Овербек бил поканен да отправи своите искания. Идеята била одобрена и Овербек се заел с предоставянето на чернова за западния обряд. В основата си това, което представил Овербек, било Тридентинската меса от 1570 г., към която той добавил епиклеза (молитва към Бог за претворяване на Даровете) и трисвятата песен. Този обряд бил представен през 1871 г., бил разгледан и одобрен от комисията. Овербек насочил усилията си към Старокатолическото движение, което отхвърля догмата за непогрешимостта на папата, катопродължил да се занимава със спорове с католиците, англиканите и приелите православието, използващи източния обряд.

През 1876 г. Овербек се обрънал към различни Свети Синоди, като пътувавал и до Константинопол през 1879. Там той се срещнал с Цариградския Патриарх, който го благословил да издава проповеди и апологетики. През 1881 г. Овербек имал известен успех, тъй като Цариградската Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.

Но нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за свещеническо служение, Гръцкият Свети Синод спрял осъществяването на неговия проект и сред другите православни църкви, списание Православен католически преглед спряло да се излиза, поради което към 1892 г. Овербек признал своя неуспех, поради позицията на тогавашната Гръцка църква. Овербек починал през 1905.

Двадесети век

Епископско ръкоположение на Региналд Велер като помощник на епископ на Фон-Ду-Лак, 1900.

Западният обряд продължил да се развива. През 1890 г. швейцарска старокатолическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, била приета от епископ Владимир (Соколовски). Но скоро след това Отец Вилат присъединил енорията си към Сирианската православна Църква (т нар. "Яковити"), а по-късно отново се завърнал в Старокатолицизма. През 1911 г. старокатолическият eпископ Арнолд Харис Матю, влязъл в уния с Антиохийската патриаршия, но скоро след това се оттеглил. През 1926 г. Полската католическа национална църква, състояща се от шест енории, се присъединила към в Полската православна църква. Тя отслужвала литургията на Свети Григорий и процъфтявала като православна общност, докато не била унищожена от нацистите. [1] [2]

Връзките на св. Тихон със западния обряд били още по-продължителни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от вярващите от Епископалната църква били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, като в същото време запазят англиканската литургия. През 1892 г. св. Тихон изпратил на Светия синод англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayers), със запитване дали е възможно употребата му и при какви обстоятелства. Според отец Едуард Хъджис, св. Рафаил Бруклински е съставил молбата за това проучване. През 1904 г. Светият синод е приел възможостта за Православна употребата на молитвеника, като се направят необходимите редакции. Синодът е решил, че такива редакции "може да се извършат само на място, в Америка" и е намерил за "желателно да изпрати резултатите от проучването на негово преосвещенство американския епископ Тихон". По време на разглеждането на тази преписка, епископалните християни оттеглили исканията си. Поради това до завръщането си в Русия през 1907 г. свети Тихон не успял да приеме в общение нито един англиканин. Все пак, неговото участие е поставило основата на бъдещо приемане в общение, както и на литургиката на някои енории от Викарията на Западния обряд,[3], а по-късно и от Руската православна задгранична църква.

Във франция съществува значително движение в подкрепа на Западния обряд, като най-голямата запазена днес общност е Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - Съюзът на Православните Сдружения от Западен богослужебен обряд).

В САЩ

През 1961 г. Антиохийският архидиоцез према най-трайната и успешна общност от енории от Западния обряд - Свети Василевия Орден на бялото духовенство. След приемането му, той става Викарията по Западен обряд, като неговият водач е ръкоположен за православен свещеник и е определен за Главен викарий на Викарията до 1971 г. След неговата кончина Отец Пол У. С. Шнейрла става Главен викарий.

Освен енориите от бившия орден, във Викарията по Западен обряд са приети и други енории, най-вече поради отстъпления в богословието и практиките на Епископалната църква в САЩ. Същевременно са създадени няколко мисии от Западен обряд, някои от които са се развили с пълни енории.

През 1962 г. Руската църква - архиепископ Иоан (Уендланд) от Руския екзархат за Северна Америка - е приела една нюйоркска старокатолическа общност - манастира Маунт Роял ("Mount Royal"), която по-късно се е преместила в Уудсток, Ню Йорк. В последствие тази общност е приета от Руската Задгранична Църква - архиепископ Никон (Крилицки). През 1993 г., манастирът е преименуван на "Христос Спасител" Крайстминстър (Christminster) и е преместен в Провидънс, Роуд Айлънд, при епископ Иларион от Манхатън. Настоящият му игумен е Дон Джеймс Дешин.

Извън САЩ

През 1995 г. Антиохийската църква създава Британска мисия (British Deanery ) с цел да привлече обърнали се към Православието членове на Англиканската църква. Не всички от тези енории са от Западен обряд.

Православието от Западен обряд в Австралия и Нова Зеландия възниква предимно от Англикански общности. Архиепископът на Сидни Иларион (Капрал) от РПЗЦ е приел под омофора си няколко подобни общности, а други са били приети от епископ Гибран (Рамлавейw) и митрополит Пол (Салиба), и двамата от Антиохийската църква.

Други малки общности, следващи Западния обряд са били приети, но обикновенно не са имали голямо влияние или са обявили своята независимост скоро след приемането им.

Има някои енории от западен обряд и в Ориенталните православни църкви (Древните източни църкви). Сирианската патриаршия в Антиохия е ръкоположила Антонио Франциско Ксавиер Алварес за архиепископ на Цейлон, Гоя и Индия през 1889 г., създавайки подчинен на него диоцез по Римски обряд. През 1891 г. Сирианите, ръкополагат гореспоменатия Жозеф Рене Вилат за архиепископ на американските старокатолици.

Литургия

Северноамериканските енории от Западния обряд обикновенно следват един (или понякога и двата) от двата вида на Западната литургична традиция. Повечето служат в неделя светата литургия на св. Тихон Московски - преработка на Евхаристийната служба от англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayer) и "Англиканската меса в американско издание". До 1977 г. всички енории от Западния обряд са служили само литургията на свети Григорий Велики, която е изменена форма на древна меса, позната на римо-католиците отпреди литургичните реформи на Втория ватикански събор през 1960 г. Много енории от Викарията на Западния обряд продължават да служат Григориевата литургия. Все пак повечето енории от Викарията на Западния обряд служат повече от една литургия седнично, а в много от "Тихонските" енории се отслужва Григориевата литургия през седмицата. Разрешен е също така и пълния Западен бенедектински обряд.

Литургията от Западен обряд има по-малко повтарящи се елементи, в сравнение с литургията от Византийски обряд и като цяло има по-кратък и сбит изказ. Отслужващите я, са облечени в характерните западни одежди, а вярващия народ също следва благочестивите църковни обичаи, характерни да тяхната традиция.


Развитието на настоящата служба във Викарията на Западния обряд следва специално да се отбележи:

Митрополит Антоний е считал, че Западният обряд е "работа за специалисти". Въвеждането в употреба на новия Западен обряд в диоцеза е било ръководено от Комисия от православни богослови - консултативен орган, съставен от опитни клирици и канонисти, който е съветвал митрополита и е определял "формата за приемане на общностите, желаещи да служат по Западен обряд, естеството на използваните обряди, като е и одобрявал официалните литургични текстове". Първата комисия, свикана от митрополит Антоний, е включвала отците Пол Шнейрла, Стивън Ъпсън, Александър Шмеман и Йоан Майендорф. Шнейрла, Шмеман и Майендорф, са имали личен контакт със Западния обряд във Франция, където е употребата му е одобрена с Указ на Руската църква от 1936 г. Шнейрла споменава дейността на Шмеман като ключова, тъй като последният е бил запознат с литургичното развитие в Римокатолическото и Англиканското евхаристиино богослужение. Шмеман особено способствал в съединяването на отделните обряди на Римокатолическата Инициация - Кръщение, Конфирмация и Първо свето причастие - в едно общо тайнство, съгласно православното разбиране.
През януари 1962 г. е издаден официален справочник на Западния обряд, с които „се установяват литургичните практики, обичаи и ред”, изхождайки от принципите на отговорите от 1904 г. на Московския синод до свети Тихон, разрешението на Западния обряд от бейрутския митрополит Герасим (Месарах) и Указа на руския митрополит Сергий от 1932 г. [3]

Смешното тук е, че преди основното му участието в комисията по установяването на сегашната употреба на Западния обряд, отец Шмемен е разкритикувал неговата употреба в отговор на една статия на отец Шнейрла, публикувана в списание „Словото” ("The Word") през 1958 г. Въпреки своите предишни критики, отец Шмемен е работил за създаването на Викарията на Западния обряд, а по-късно е преподавал в Семинария по Западен обряд в Париж.

Общности

Днес най-голямата група от този тип енории е Викарията на Западния обряд на Антиохийската православна християска архиепископия за Северна Америка. Други антиохийски енории от Западен обряд съществуват в Антиохийската православна архиепископия в Австралия и Нова Зеландия.

В Руската задгранична православна църква също така има малък брой енории от Западен обряд, както и два манастира - на о .Тасмания и на о. Роуд Айлънд, като последният служи по Бенедектинската литургична традиция. В първият манастир – „Свети Петрок” се служи англоезична литургия по Сарумския обряд (или обряд от Солзбъри – древна британска литургия). В мисиите и енориите от Западен обряд от Архиепископията в Сидни на РЗПЦ се служи или манастирската преработка на Сарумската литургия, или „Английската литургия” – служба на английски език, съставена основно по англиканския „Общ молитвеник” и някои елементи от Сарумската литургия.

Отец Дом Августин (Уитфийлд) - игумен на манастира „Маунт роял”, сега преименуван на „Христос Спасител” (или „Крайстминстер”), който е в общение с РЗПЦ, веднъж споменал на св. Иоан Максимович, че e трудно да се популяризира Православието от Западен обряд, на което светецът отговорил: „Никога, никога, никога не позволявай да ти казват, че за да бъдеш православен, трябва непременно да си източен. Западът е бил православен за хиляда години, а неговата древна литургия е много по-стара от която и да е негова ерес”. [4]

Трябва също така да се отбележи, че съществуват няколко общности, които използват различни западни обреди, самоопределят се и са наричани православни, но не са в общение с историческата Православна църква.

Френската православна църква, която е била обгрижвана от св. Иоан Максимович, а по-късно от Румънската православна църква, също служи литургия по Западния обряд – базирана на древни Галски литургични текстове с някои византийски допълнения. В настоящия момент Френската православна църква съществува като независимо тяло, не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.

И накрая, в Миланския свети синод - старокалендарна общност, има няколко енории (както и един манастир в САЩ, в Уест Милфорд, Ню Джърси – манастира на Светото име), които служат по Западен обряд, включително и по възстановения Сарумски обряд. Никоя от тези общности не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.

Критики

Срещат се и някои критични забележки към Западния обряд в Православната църква. Правени са възражения с оглед на идеята за литургично еднообразие в Православието, както и от опасения, че Викариятите от Западния обряд или подобните им институции са създали парацърковни организации вътре в Църквата. Някои повдигат въпроса за откровеността на енориите от Западния обряд в качеството им на новоприели Православието групи. И най-накрая, липсата на пряка литургична традиция на Западния обряд притеснява някои православни християни.

Предстои да се види, дали Западният обряд ще се запази и ще бъде приет от мнозинството, което следва Византийския обряд. Междувременно епископите от Византийски обряд, които обгрижват енориите от Западния обряд, както и много от тези, които нямат подобни подведомствени енории, продължават да заявяват, че вярващите от тяхното Западно паство са православни християни и ги приемат в пълно общение с другите вярващи в Църквата.

От друга страна, някои православни християни, привърженици на Византийския обряд, не биха участвали в света литургия в енория от Западен обряд, не признават за православни събратята си от Западния обряд (въпреки че са под юрисдикцията на епископи от Византийски обряд, с които са в общение), а ги обявяват за „Римокатолици”, „схизматици” или „униати наобратно”. Всепак никоя православна енория не може да откаже причастяването на верни от канонична енория от Западен обряд, независимо от отношението си към идеята за Православие по Западен обряд. Няма схизми сред епископите на православната църква по въпроса за енориите от Западния обряд


Източници

Външни хипервръзки

Литургия

Книги

Въведение и история

Апология

Критика

Новини и гледни точки

Взето от „https://bg.orthodoxwiki.org/index.php?title=Западен_обряд&oldid=4500“.