Промени

През 1864 г. в [[Православна църква|Православната църква]] е приет с [[миропомазване|миропомазване]] 44-годишният [[Йосиф Юлиан Овербек]], бивш свещеник в Германската [[Римокатолическа Римокатолическата църква|Римокатолическа църква]]в Германия, който напускал духовенството, разочарован от папското първенство,като напускал духовенството и станал лутеран, а по-късно се и оженил. През 1866 г., той публикува книгата ''Католическо Православие и Англокатолицизъм'', поставила основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно започва да издава списанието ''Православен католически преглед'', целящо да изтъкне предимствата на източното православие пред католицизма и протестантството.

През 1876 г. Овербек се обръща обрънал към различни [[Синод|Свети Синоди]], като пътувава пътувавал и до Константинопол през 1879. Там той се срещна срещнал с Цариградския Патриарх, който го благослова благословил да издава проповеди и апологетики. През 1881 г. Овербек имал известен успех, тъй като Цариградската Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.

Но нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за свещеническо служение, Гръцкият Свети Синод спрял осъществяването на неговия проект и сред другите православни църкви, списание ''Православен католически преглед'' спряло да се излиза, поради което към 1892 г. Овербек признал своя неуспех, поради позицията на тогавашната Гръцка църква. Овербек починал през 1905.

Западният обряд продължил да се развива. През 1890 г. швейцарска старокатолическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, била приета от епископ Владимир (Соколовски). Но скоро след това Отец Вилат присъединил енорията си към Сирианската православна Църква (т нар. "Яковити"), а по-късно отново се завърнал в Старокатолицизма. През 1911 г. старокатолическият eпископ Арнолд Харис Матю, влязъл в уния с Антиохийската патриаршия, но скоро след това се оттеглил. През 1926 г. ''Полската католическа национална църква'', състояща се от шест енории, се присъединила към в Полската православна църква. Тя отслужвала литургията на Свети Григорий и процъфтявала като православна общност, докато не била премахната унищожена от нацистите. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-five.html] [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-four.html]

Връзките на св. Тихон със западния обряд били още по-продължителни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от вярващите от Епископалната църква били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, като в същото време запазят англиканската литургия. През 1892 г. св. Тихон изпратил на Светия синод англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayers), с питането със запитване дали е възможно употребата му и при какви обстоятелства може да се използва. Според отец Едуард Хъджис, св. Рафаил Бруклински е съставил молбата за това проучване. През 1904 г. Светият синод е приел възможостта за Православна употребата на молитвеника, като се направят необходимите редакции. Синодът е решил, че такива редакции "може да се извършат само на място, в Америка" и е намерил за "желателно да изпрати резултатите от проучването на негово преосвещенство американския епископ Тихон". По време на разглеждането на тази преписка, епископалните християни оттеглили исканията си. Поради това до завръщането си в Русия през 1907 г. свети Тихон не успял да приеме в общение нито един англиканин. Все пак, неговото участие е поставило основата на бъдещо приемане в общение, както и на литургиката на някои енории от Викарията на Западния обряд,[3], а по-късно и от [[Руска православна задгранична църква|Руската православна задгранична църква]].

Във франция има съществено съществува значително движение в подкрепа на Западния обряд, като най-голямата запазена днес общност е Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - Съюзът на Православните Сдружения от Западен богослужебен обряд).

През 1961 г. Антиохийският архидиоцез према най-трайната и успешна общност от енории от Западния обряд - Свети Василевия Орден на бялото духовенство. След приемането му, той става Викарията по Западен обряд, като неговия неговият водач е ръкоположен за православен свещеник и е определен за Главен викарий на Викарията до 1971 г. След неговата кончина Отец Пол У. С. Шнейрла става Главен викарий.

Освен енориите от бившия орден, други енории са приети във Викарията по Западен обрядса приети и други енории, най-вече поради отстъпления в богословските богословието и практиките на Епископалната църква в САЩ. В допълнение към това, Същевременно са основани създадени няколко мисии от Западен обряд, някои от които са израстнали се развили с пълни енории.

През 1995 г. Антиохийската църква създава Британска мисия (British Deanery ) с цел да привлече обърнали се към Православието от членове на Англиканската църква. Не всички от тези енории са от Западен обряд.

Православието от Западен обряд в Австралия и Нова Зеландия възниква предимно от Англигански Англикански общности. Архиепископа Архиепископът на Сидни Иларион (Капрал) от РПЗЦ е приел под омофора си няколко подобни общности, а други са били приети от епископ Гибран (Рамлавейw) и митрополит Пол (Салиба) , и двамата от Антиохийската църква.