'''Евангелие''' (гръцки: ευαγγελιον, иврит: "бесора" - блага вест) в общ смисъл e добрата вест за идването на Божия Син, Иисус Христос сред хората да изяви с учението и живота си характера и волята на [[Бог|Бога]], за неговото [[възкресение]], за Божието [[опрощение]] за [[грях|греховете]] на света.
Евангелия освен това се наричат четири книги от Новозаветния [[канон]], които са центъра на [[Нов Завет|Новия Завет]] и на цялата [[Библия]]. Те описват раждането, живота, [[разпятие|разпятието]] и [[възкресение|възкресението]] на [[Иисус Христос]], а също така неговото учение, разкрито в [[притча|притчи]] и [[проповед|проповеди]]. Това са [[Евангелието на Матей]], [[Евангелието на Марк]], [[Евангелието на Лука]] и [[Евангелието на Йоан]].
Съществуват Освен каноничните Евангелия - [[Евангелието на Матей]], [[Евангелие от Марк]], [[Евангелие от Лука]] и [[Евангелие от Йоан]], съществуват [[апокриф|и редица неканонични евангелиядруги]], но Църквата е признала само четирите за истински израз на апостолското Благовестие. Най-ранните писмени свидетелства за четвероевангелието като за свещени книги, приети от Църквата, които са били отхвърлени от ІІ в. (виж еп. [[Папий Йераполски]], [[Татиан]], [[Антимаркионов пролог]], [[Мураториев канон]], св. [[ранна църкваИриней Лионски]]). == Произход на названието "Евангелие" == В античната си употреба терминът "Евангелие" означава провъзгласяването на някаква радостна вест (напр. съобщение за победа), тържеството в чест на тази новина или наградата, която получавал вестителят на радостта. Аналогичен смисъл има думата "бесорб" в [[Стар Завет|ранната църкваСтария Завет]] (Ис 52:7; 61:1), където придобива сотирологичен оттенък. В устата на Иисус и при първоапостолите думата "Евангелие" не се отнася за книга, а за проповедта на спасяващия Бог и за съдържанието на тази проповед (Мт 11:5; Лк 4:18; Деян 5:42; Рим 1:1). Не е известно кога писменото запазване на Благовестието за идването на Христос е получило названието "Евангелие"; във всеки случай ако през първата половина на ІІ в. Папий и [[мъченик]] [[Юстин Философ]] още не употребяват това име (според Уескът и Дж.Лайтфут първото название на Еванелието е било "[[Логия|Логии"]]), към края на същото столетие то става общоприето. Благата вест на Христос се предавала от апостолите и затова в записаната си форма започнала да се нарича "евангелие от (гръц. kata - според, по) Матей", "от Марк", "от Лука" и "от Йоан". С това се подчертава, че първоизточник на Евангелието е [[Спасителят]], за думите и делата, на Когото [[Църква]]та свидетелства чрез устата на евангелистите. == Предание, Църква и Евангелие == Спасителят проповядва само устно, запазвайки с това Църквата от обоготворяването на буквата. В годините на мисионерската дейност на св. ап. Павел все още няма евангелски текст, авторитетен за всички. Апостолът се опира на църковното предание като на учение, което е възприел от Повелителя (1 Кор 11:23; 15:3; показателно е, че в Деян. 9:4 гонителят на Църквата е представен като гонител на Иисус). Така устното Евангелие е едновременно и Благовестието на Спасителя, и Блатовестие на Църквата за Него, което се отнася напълно и за каноничните Евангелия. Те не са написани в жанр "биография на велик човек" в античния (като при Плутарх) и в съвременния смисъл на думата, целта им е да провъзгласят Изкупителя. Има основания да се смята, че Евангелията са се създавали не просто като книги за лична употреба, а на първо място като богослужебни текстове, четени по време на молитвени събрания на християните и при подготовка за кръщение. Това се установява в християнската литургична практика. == Светът, за който е предназначено Евангелието == За да разберем по-пълно Благата вест, трябва да вземем предвид историческата среда на апостолското време. Евангелистите се обръщат основно към четири културни ареала: юдейски, източноелинистки, гръцки и римски. Юдейският свят, който се дели на метрополия (Палестина) и [[диаспора]] , разглежда религията като цялостен образ на живота, като небоговдъхновени или дори система от вярвания и поведение, определена със заповедите на [[Закон]]а и [[Предание]]то. Храмовият ритуал, макар че е на уважение, все повече отстъпва на заден план, засенчен от многообразни обреди и устави, обхванали всичките аспекти на всекидневието. Основи на живота са строгият морал и отделянето от езичниците, което Законът установява. Почти всеобщата грамотност допринася за разпространяването на Библията сред всички слоеве на населението. През [[ерес|еретичнимеждузаветния период]]есхатологичните и месианските надежди достигнали своята кулминация. Народът вярва, че настъпването на Божието царство ще сложи край на езическата тирания, ще изтреби злото на земята и ще преобрази мирозданието. Това страстно очакване на новия свят се споделя от почти всички юдеи (с изключение на [[садукеи]]те и групите, обзети от идеите на елинистичната философия и мистицизма), но старозаветната Църква няма пълно вероучително единство и авторитетна ортодоксия, защото в Палестина съществуват редица течения и секти. Общопризнати са така наречените ученията за Единия Бог и Откровението, за [[апокрифи|апокрифниЗавет]] евангелияа и Обещанието, макар че се интерпретират различно. Разликите засягат и личността на Месия, и характера на Божието царство. Няма единомислие по въпроса за външния свят: едни учители не вярват в спасението на езичниците, а други, напротив, допускат приелите вярата им в общината и водят мисионерска дейност. С най-широки възгледи се отличават евреите от диаспората, които се запознават с античната култура и възприемат някои нейни елементи. Такива Елинизираният Изток, за когото също е предназначена апостолската проповед, включва области в Мала Азия, Сирия и Египет. Културата на населяващите го народи вече три века носи синкретичен характер. Източните вярвания и обичаи постепенно придобиват елинистична окраска. Койне става международен език. Нараства многообразието на идейните и религиозни течения. Култовете към боговете на плодородието, умиращи според митовете през есента и възраждащи се през пролетта, вярата в астрологията, магията и всевъзможните суеверия съжителстват с монотеистичните тенденции, рационалната философия и мистицизма. Вярата престава да се отъждествява с чисто националната традиция, култовите обреди прекрачват етническите граници. Все по-нашироко се разпространява образованието, появяват се музеи, библиотеки, енциклопедии. Наследството на старите философи се цени високо, но интелектуалните кръгове са Евангелието по-склонни да приемат учението на стоиците. Чрез неопитагорейството проникват религиозни идеи и вярвания дори от Югоизточна Азия (в Средиземноморието се появяват будистки мисионери). Езическите мистерии обещават безсмъртие на тези, които се посветят в тайните им обреди. Пророчествата, приписвани на Сивила, предсказват близък край на стария свят и началото на нова епоха. Всичко това става на фона на общ упадък на нравите. Римското владичество подкопава основите на националното самосъзнание. След присъединяването си към империята на цезарите Гърция и Македония постепенно клонят към залез. Броят на населението им рязко намалява, много градове се превръщат в римски колонии; икономическият и политическият живот замира почти навсякъде с изключение на големите търговски пристанища. Традиционната религия запазва своите позиции предимно в селата. А в градовете, макар че старите светилища все още се почитат, се засилва влечението към източните учения или към победилия скептицизъм. Елинският култ е по начало свързан с градския, полисния строй и когато полисите загубват политическата си независимост, настъпва дълбока криза. Въпреки това в много храмови центрове (напр. в столицата на "Йонийска Гърция" Ефес) религиозните езически чувства съвсем не отслабват.Подчинил по времето на Август (27 г. пр.н.е. - 14 г.) цялото Средиземноморие, Рим отдавна се гордее със своята набожност, суров морал и любов към традициите. Но под "религия" римляните разбират не толкова вътрешния духовен стремеж на човека, колкото ритуалния ред, който е съставна част от обществения ред. Опитите за религиозни реформи и заимстването на гръцкия пантеон от римляните (ок. 200 г. пр.н.е.) не съживяват вярата, тъй като поклонението на олимпийските богове се е превърнало и при самите гърци във формалност. Рим е принуден да плаща световното си господство: забогатяването за сметка на завзетите страни е съпроводено с деградация на обществото. Заможните класи тънат в разкош, надпреварата за богатства и изтънчени развлечения се е превърнала в нещо като "спорт". В същото време се разраства чудовищно институтът на робството; в столицата се стичат тълпи от бедняци, които правителството е принудено да храни и да развлича с кървави циркови представления. Всичко това разклаща нравствените устои, характерни за римляните през републиканската епоха. Само образованите слоеве се придържат, както и в Гърция, към строгата етика на стоицизма. Религиозният вакуум се запълва бързо с проникналите в Рим източни култове и учения на различни секти. Въпреки спънките от страна на властите римляните почитат на Петърдраго сърце Изида, Серапис, Сабазий, Евангелието стават юдейски прозелити и адепти на Мария Магдаленамистериите. В обществото се засилват настроенията, Евангелието свързани с индивидуализма, скепсиса и плюс това с мистицизма. Разрастването на Томаимперията и духовния космополитизъм, донесен от гърците, Евангелието разрушават някогашното единство на Юдарелигията и държавата. Официалният култ към императора, въведен от Август, Евангелието не успява да спои духовно населението на Филип държавата. Такъв е светът, комуто предстои да чуе евангелската проповед. Той има богато културно наследство - литература (Хораций, Вергилий, Овидий), философия (Панеций, Филон Александрийски, Сенека), техника, наука (Плиний Старши, Берос, Варон); той разполага с мощни сили за потискане - армия, полиция и дрчиновнически апарат. Но в същото време това е свят, близък до крушението, потопен в продължителна криза - социална, нравствена, религиозна.
{{обработка|поставяне в категория}}
