Отвори главното меню

Дверия β

Вселенски събори

Вселенските събори (οικουμενικαι σύνοδοι) са върховният законодателен орган по верските и канононическите въпроси в целия християнски свят. Решенията им са задъжителни.

Седемте вселенски събора

В Православната църква се признават седем вселенски събора. В посланието си до княз Борис І патриарх Фотий казва, че сведенията за вселенските събори са "чистото учение на православието".

Първи вселенски събор в Никея (Първи никейски; Събор на 318-те отци) (325 г.): свикан е от император Константин Велики, приема двадесет решения, осъжда Арий (ок. 256–336 г.), създател на арианската ерес, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица. Решават се тринитарни въпроси. Формулиран е никейският символ на вярата. Други решения: Четвърто правило: епископите се избират от епископите на дадената провинция и се утвърждават от митрополита. Пето правило: епископите на провинцията се събират на синод два пъти годишно и разлеждат молбите на миряните и клира и техните оплаквания. Шесто правило: потвърждава се върховната власт на някои епископи над други епископи: на римския (папата) — над западните, на антиохийския — над източните, на александрийския — над епископите на Египет, Либия и Пентапол. Паметта на 318-те свети отци в Никея се чества на седмата неделя след Великден.

Втори вселенски събор в Цариград (Първи цариградски) (387 г.): свикан е от император Теодосий I, приема седем решения, попълва с някои изрази и окончателно утвърждава никейския символ на вярата. Осъден е цариградският епископ Македоний, който не признава единосъщието на Бог-Дух с Отца и Сина. Решават се тринитарни въпроси. Второ и шесто правило: Изтокът се дели на седем окръга с отделни църковни инстанции. На цариградския епископ (патриарх) се дава предимство по чест пред другите източни патриарси "след римския епископ, понеже Цариград е втори Рим" (трето правило). Седмо правило: ред за приемане в Църквата на покаяли се еретици.

Трети вселенски събор в Ефес (Ефески; Събор на 200-ата отци) (431 г.): свикан е от император Теодосий II (408–450 г.), който oглавява събора. Под ръководството на папа Целестин (422–432 г.) и Кирил Александрийски, александрийски патриарх (412–444 г.), са приети осем решения, в първите шест от които е осъдено несторианството. Отлъчени са от Църквата Несторий и неговите последователи, които твърдят, че Дева Мария не е родила Христа-Бога. Дева Мария е призната за Богородица. За пръв път се решават христологически въпроси. Седмото правило забранява да бъде променян "Символът на вярата". Осмото освобождава кипърските епископи от зависимостта от антиохийския патриарх.

Четвърти вселенски събор в Халкидон (Халкидонски) (451): свикан е от папа Лъв Велики (440–461 г.), цариградския патриарх Анатолий (449–458 г.) и император Маркиан (450–457 г.). Повод за това е свиканияш през 449 г. в Ефес събор, наречен „разбойнически”, който оправдава монофизитството. Халкидонският събор приема тридесет правила, осъжда монофизитството и определя догматично, че човешката и божествената природа на Иисус Христос са неслитно и неразделно съединени. Освен канонични правила Халкидонският събор подчинява монасите на местния епископ (4-то правило), и заповядва църковното имущество да се управлява от иконом. Важно е двадесет и осмото правило, и до днес непризнато от Рим, което определя съдебната и административната власт на цариградския епископ (патриарх), на когото се дават еднакви права с римския епископ (папата).

Пети вселенски събор (Втори Цариградски; Събор на трите глави) (553 г.): свикан е в Цариград при император Юстиниан I (527–565 г.). Сто петдесет и шест делегати осъждат възгледите на Ориген (185–254 г.) и Евагрий (+399 г.), Теодор Мопсуетски е анатемосан.

Шести вселенски събор в Цариград (Трети цариградски или "Трулски" - на името на двореца, в който се е състоял) (680-681 г.), свикан по инициатива на император Константин IV Погонат (668-685), е насочен срещу монотелитството - една разновидност на монофизитството, според което Христос има една воля и едно действие — божественото, а човешката му същност се отхвърля. Съборът взима 102 важни решения, осъжда цариградските патриарси Сергий I (610-638) и Пир (638-642) и другите им привърженици. В събора участва и папа Агатон (678-681), канонизиран от църквата. 36-то правило потвърждава равенството межди Цариградския патриарх и папата и определя иерархията на източните патриархати. 8-то правило задължава митрополита да свиква ежегодно събор на епископите. Правила 12, 13 и 48 решават въпросите, свързани с брака на духовно лице. 33-то осъжда арменската страна, която приема в духовен сан само лица, произхождащи от род на свещеник. 64-то и 70-то забраняват на миряни и жени да поучават в църквата по време на богослужение. 80-то: наказва се християнин, който през три празнични дни не посети богослужение. 53-то: кръстниците са духовно сродени с кумците. 54-то: правила за встъпване в брак на роднини. Паметта на светите отци (Неделя на св. отци от VI Вселенски събор и ) се чества на 6-тата неделя след Петдесетница. Четвърта неделя след Петдесетница – памет на светите отци от шестте Вселенски събори.

Седми вселенски събор в Никея (Втори Никейски) (786/787), свикан при императрица Ирина (вдовица на император Лъв Хазар) възстановява иконопочитанието. Състои се от 367 отци, които създават 22 правила. Бъдещият цариградски патриарх Никифор взема участие в него. Установен е празника Тържество на Православието, който Вселенската Православна Църква празнува и до днес в първия неделен ден от Великия пост. 4-то и 6-то правило осъждат рязко симонията при встъпване в свещенически сан. 10-то правило забранява смесени (женско-мъжки) манастири, а 13-то правило забранява отчуждаването на църковното имущество на манастири и епископии. Църковните длъжности на миряни са недействителни (правила 15, 16, 18 и 22). Паметта на светите отци се чества на 4-тата неделя след Въздвижение. Почитанието на светите икони е окончателно възстановено и утвърдено на Поместния събор в Константинопол в 872 година, при императрица Теодора.

Вселенските събори и Свещеното Писание

В епохата на Вселенските събори. Kанонът на Свещеното Писание е вече изцяло установен, макар че редица писатели и свети отци продължават да смятат за канонични някои книги, които много по-късно са изключени от канона (Дидахu, 1-2 Посл. на св. Климент Римски до Коринтяни, Пастир от Ерм и др.). На Вселенските събори въпросът за канона не се поставя, защото интересите на св. отци са съсредоточени около проблемите на христологията (а на VІІ В.с. - около въпроса за иконопочитанието). Въпреки това за светите отци на Вселенските събори. словото на Писанието е неоспоримо свидетелство за истината и затова във всички съборни деяния има постоянни позовавания на Библията. В Символа на вярата, приет на І и ІІ Вселенски събор (325 г., 381 г.), намираме препратка към пророчеството за Възкресението, станало "според Писанията". Изповядва се и това, че Светият Дух "е говорил чрез пророците", с което се утвърждава вярата в боговдъхновеността на Свещeното Писание. І В.с. въвежда термина "единосъщен с Отца", несъществуващ в Новия Завет, което предизвиква възраженията на арианите и тези, които оспорват Символа на вярата. Но този небиблейски термин не е отстъпление от Божето слово. Новият Завет съдържа в себе си достатъчно свидетелства за единството на Отца и Сина (Ин 14:8-11) и указания за двуединната природа на Богочовека (Мк 14:36). А самото тълкуване на думите на Писанието и използването на небиблейски определения само доказва властта на Църквата да интерпретира Библията чрез събора (ср. формулата "защото е угодно на Светия Дух и нам" в Деян 15:28). Догматът от ІV Халкидонски събор за Богочовечеството позволява на Църквата да тълкува в тази насока и тайната на *богочовешката природа на Свещ. Писание. Правило 19-то от VІ В.с. (680 г.) гласи: "Предстоятелите на църквите са длъжни всеки ден, а най-вече в неделните дни, да поучават целия клир и народа със словото на благочестието, като избират от Божественото Писание становища и заповеди на истината и не престъпват установените вече предели и предания на богоносните отци; но когато се разглежда част от Писанието, нека не го изясняват иначе, а според това как са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите писания, и нека по-добре се осланят на техния авторитет, вместо да съставят собствени слова, та в случай на тяхната несъстоятелност да отпаднат от истинския смисъл". На VІІ В.с. (787 г.) привържениците на иконопочитанието цитират редица места от Свещ. Писание в защита на своите възгледи.

Въпросите за каноничността на едни или други книги на Библията са разглеждани на Поместните събори.

Литература

  • Деяния Вселенских Соборов, т.1-7, Каз., 1859-73;
  • Mansi G. D. (ed.) Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio, v.1-3, Florentiae, 1759-98; Acta concilliorum oecumenicorum, B., 1914-71 ff.
  • Еп. Иоанн (Митропольский) История Вселенских Соборов, СПб., 19062; * Карташев А. В. Вселенские Соборы, Париж, 1963
  • Полный православный богословский словарь, т. 2 (репринт), Москва 1992, 1189-1191

Външни препратки

Източници

В настоящия текст е използвана част от статията Вселенски_събор от Уикипедия, свободната енциклопедия. Материалът и неговите производни редакции може да се използва единствено под Лиценза за свободна документация на ГНУ.

Дата на редакцията: {{{{2}}} Списък на съавторите: {{{3}}}

В статията е използван речникът по библеистика на прот. Александър Мен с разрешение, дадено за OrthodoxWiki на Фонд имени протоиерея Александра Меня и неофициалния превод от сайта на П.Николов. Текстът и неговите бъдещи модификации могат да се използват и допълват свободно в рамките на лицензните споразумения на проекта.