Монашески последования

Монашеството или иночеството означава уединен живот (от гр. „монос” - сам), различен от живота в света, живот, посветен изцяло на служение на Бога и църквата. Тъй като грехът влиза в света чрез похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, монахът приема и изпълнява обещания, противоположни на тези три похоти. Това са монашеските обети за девство (полово въздържание), нестяжание (доброволна бедност) и послушание (съвършено отричане от собствената воля и подчиняването й на волята на опитни ръководители в духовния живот). Целта на духовното отчество не е да създаде постоянна зависимост на духовните чеда от духовния им отец, а да им помогне постепенно да достигнат състоянието на духовна свобода.

Първоначално желаещият да изпита себе си трябва да избере манастир. Ако при първоначалните посещения там с поне няколкодневно участие в манастирския живот сърцето усети топлина, сладост и желанието за монашество се усили – човек може да остане и да изпита себе си за по-продължително време. Тогава следва период на послушничество от една до няколко години по преценка на игумена или игуменката. Това е един вид предверие към настоящото монашество – за това време, вече изцяло потопен в манастирския ритъм, послушникът има възможност да изпита сабе си. Обети не са дадени, така че манастирската врата все още е отворена навън. След това следва самото пострижение, когато се дават монашеските обети и човек получава ново име.

По-напредналите послушници се постригват в расофорство, но не дават обети. Продължението на подвига и първа степен на същинското монашество е малката схима. Най-извисените духовно приемат велика схима, която се явява най-високата степен на монашеския подвиг. Тя се нарича още и велик ангелски образ. В нашата църковна практика расофорството е рядко срещано.

Условия за постъпване в манастир

Първото и най-важно условие е монашеският живот да е призвание на влизащия в манастир. Защото спасителен е този път в живота на човека, който съответства на Божия промисъл за него. Единственият начин човек да разбере дали има монашеско призвание е да изпита себе си на място, тоест в манастир. Смята се, че при този толкова важен момент, Господ промисля по особен начин за човека и Му открива волята Си.

Не се допуска отиването в манастир, ако човек има ангажименти към семейството си, тоест малки деца, които имат нужда от грижи. Недопустима е също раздялата със съпруга или съпругата, за да се постъпи в манастир. Освен, ако това не става по взаимно съгласие и при всяко положение децата от брака вече нямат нужда от грижи.

Μотивите, отвеждащи към манастира, са изключително важни. Това не бива да е погнуса или пренебрежително отношение към брака, като възпрепятстващ спасението. Отците не съветват да се приема монашество и под влияние на житейски обиди и огорчения – тъй като манастирът не е място, където човек да се скрие от света. Желаещият да стане монах трябва да е психически здрав, не защото психическата болест го прави недостоен, а защото монашеският живот е свързан със сериозна духовна борба, за оцеляването в която е нужна мобилизация на всички духовни сили и здрава разсъдителна способност. Църквата учи, че Бог промисля за спасението на всички, а особено за онеправданите в този земен живот, каквито са психичноболните, но монашеският път не е единственото средство за спасение.

Повечето новообърнати към Църквата млади хора имат в началото на духовния си живот порив към монашество. Това е признак на искрено желание да се съединят с Бога и в този смисъл се смята за положително явление. Опасността, за която Църквата предупреждава в този случай, е смесването на емоции, ентусиазъм от прочетеното, фантазии и други с истинското духовно намерение. С други думи, истинският монах става такъв по една единствена причина – животът в света не може да удовлетвори духовните потребности на този човек и колкото по-интензивен става духовният му живот, толкова повече се увеличава и духовният глад. Жаждата по Бога става толкова неутолима, че човек буквално е принуден да остави всичко в света, за да се посвети само и единствено на Този, по когото изгаря сърцето му.