139
редакции
Промени
Малко форматиране
{{Западно Богослужение}}
===Деветнадесети век===
През 1864 г. в [[Православна църква|Православната църква]] е приет с [[миропомазване|миропомазване]] 44-годишният [[Йосиф Юлиан Овербек]], бивш свещеник в Германската [[Римокатолическа църква|Римокатолическа църква]], който напускал духовенството, разочарован от папското първенство,като станал лутеран, по-късно се и оженил. През 1866 г., той публикува книгата ''Католическо Православие и Англокатолицизъм'', поставила основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно започва да издава списанието ''Православен католически преглед'', целящо да изтъкне предимствата на източното православие пред католицизма и протестантството.
През 1867 г. Овербек подава заявление със 122 подписа от т.нар. Оксфордско движение до Руската църква, с което моли да се създаде Западнообрядната църква, която да е в пълно канонично общение с Източния обряд. Била сформирана седемчленна синодална комисия и Овербек бил поканен да отправи своите искания. Идеята била одобрена и Овербек се заел с предоставянето на чернова за западния обряд. В основата си това, което представил Овербек, било Тридентинската меса от 1570 г., към която той добавил епиклеза (молитва към Бог за претворяване на Даровете) и трисвятата песен. Този обряд бил представен през 1871 г., бил разгледан и одобрен от комисията. Овербек насочил усилията си към Старокатолическото движение, което отхвърля догмата за непогрешимостта на папата, катопродължил да се занимава със спорове с католиците, англиканите и приелите православието, използващи източния обряд.
През 1876 г. Овербек се обръща към различни [[Синод|Свети Синоди]], като пътувава и до Константинопол през 1879. Там той се срещна Цариградския Патриарх, който го благослова да издава проповеди и апологетики. През 1881 г. Овербек имал известен успех, тъй като Цариградската Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.
Но нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за свещеническо служение, Гръцкият Свети Синод спрял осъществяването на неговия проект и сред другите православни църкви, списание ''Православен католически преглед'' спряло да се излиза, поради което към 1892 г. Овербек признал своя неуспех, поради позицията на тогавашната Гръцка църква. Овербек починал през 1905.
Западният обряд продължил да се развива. През 1890 г. швейцарска старокатолическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, била приета от епископ Владимир (Соколовски). Но скоро след това Отец Вилат присъединил енорията си към Сирианската православна Църква (т нар. "Яковити"), а по-късно отново се завърнал в Старокатолицизма. През 1911 г. старокатолическият eпископ Арнолд Харис Матю, влязъл в уния с Антиохийската патриаршия, но скоро след това се оттеглил. През 1926 г. ''Полската католическа национална църква'', състояща се от шест енории, се присъединила към в Полската православна църква. Тя отслужвала литургията на Свети Григорий и процъфтявала като православна общност, докато не била премахната от нацистите. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-five.html] [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-four.html]
Връзките на св. Тихон със западния обряд били още по-продължителни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от вярващите от Епископалната църква били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, като в същото време запазят англиканската литургия. През 1892 г. св. Тихон изпратил на Светия синод англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayers), с питането дали е възможно и при какви обстоятелства може да се използва. Според отец Едуард Хъджис, св. Рафаил Бруклински е съставил молбата за това проучване. През 1904 г. Светият синод е приел възможостта за Православна употребата на молитвеника, като се направят необходимите редакции. Синодът е решил, че такива редакции "може да се извършат само на място, в Америка" и е намерил за "желателно да изпрати резултатите от проучването на Правоправящия американски епископ - преподобния Тихон". По време на тази преписка, епископалните християни оттеглили исканията си. Поради това до завръщането си в Русия през 1907 г. свети Тихон не успял да приеме в общение нито един англиканин. Все пак, неговото участие е поставило основата на бъдещо приемане в общение, както и на литургиката на някои енории от Викарията на Западния обряд,[3], а по-късно и от [[Руска православна задгранична църква|Руската православна задгранична църква]].
Във франция има съществено движение в подкрепа на Западния обряд, като най-голямата запазена днес общност е Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - Съюзът на Православните Сдружения от Западен богослужебен обряд).
==Литургия==
Северноамериканските енории от Западния обряд обикновенно следват един (или понякога и двата) от двата вида на Западната литургична традиция. Повечето служат в неделя светата [[литургия ]] на св. Тихон - преработка на Евхаристийната служба от англиканския "Общ молитвеник" (''Book of Common Prayer'') и "Англиканската меса в американско издание". До 1977 г. всички енории от Западния обряд са служили само [[Литургия на свети Григорий Велики|литургията на свети Григорий Велики]], която е изменена форма на древна меса, позната на римо-католиците отпреди литургичните реформи на Втория ватикански събор през 1960 г. Много енории от Викарията на Западния обряд продължават да служат Григориевата литургия. Все пак повечето енории от Викарията на Западния обряд служат повече от една литургия седнично, а в много от "Тихонските" енории се отслужва Григориевата литургия в събота и неделя. Разрешен е също така и пълния Западен бенедектински обряд.
Литургията от Западен обряд има по-малко повтарящи се елементи, в сравнение с литургията от Византийски обряд и като цяло има по-кратък и сбит изказ. Отслужващите я, са облечени в характерните западни одежди, а вярващия народ също следва благочестивите църковни обичаи, характерни да тяхната традиция.
Развитието на настоящата служба във Викарията на Западния обряд следва специално да се отбележи:
:Митрополит Антоний е считал, че Западният обряд е "работа за специалисти". Въвеждането в употреба на новия Западен обряд в диоцеза е било ръководено от Комисия от православни богослови - консултативен орган, съставен от опитни клирици и канонисти, който е съветвал митрополита и е определял "формата за приемане на общностите, желаещи да служат по Западен обряд, естеството на използваните обряди, като е и одобрявал официалните литургични текстове". Първата комисия, свикана от митрополит Антоний, е включвала отците Пол Шнейрла, Стивън Ъпсън, [[Александър Шмеман]] и [[Иоан Йоан Майендорф]]. Шнейрла, Шмеман и Майендорф, са имали личен контакт със Западния обряд във Франция, където е употребата му е одобрена с Указ на Руската църква от 1936 г. Шнейрла споменава дейността на Шмеман като ключова, тъй като последният е бил запознат с литургичното развитие в Римокатолическото и Англиканското евхаристиино богослужение. Шмеман особено способствал в съединяването на отделните обряди на Римокатолическата Инициация - Кръщение, Конфирмация и Първо свето причастие - в едно общо тайнство, съгласно православното разбиране.
:През януари 1962 г. е издаден официален справочник на Западния обряд, с които „се установяват литургичните практики, обичаи и ред”, изхождайки от принципите на отговорите от 1904 г. на Московския синод до свети Тихон, разрешението на Западния обряд от бейрутския митрополит Герасим (Месарах) и Указа на руския митрополит Сергий от 1932 г. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-eight.html]
Днес най-голямата група от такива енории е представена във Викарията на Западния обряд на Антиохийската православна християска архиепископия за Северна Америка. Други антиохийски енории от Западен обряд съществуват в Антиохийската православна архиепископия в Австралия и Нова Зеландия.
В [[Руската задгранична православна църква]] също така има малък брой енории от Западен обряд, както и два манастира - на о .Тасмания и на о. Роуд Айлънд, като последният служи по Бенедектинската литургична традиция. В първият манастир – „Свети Петрок” се служи англоезична литургия по Сарумския обряд (или обряд от Солзбъри – древна британска литургична традиция). В мисиите и енориите от Западен обряд на РЗПЦ от Архиепископията в Сидни се служи или манастирската преработка на Сарумската литургия, или „Английската литургия” – служба на английски език, съставена основно по англиканския „Общ молитвеник” като са включени някои елементи от Сарумската литургия.
Отец Дом Августин (Уитфийлд) - игумен на манастира „Маунт роял”, сега преименуван на „Христос Спасител” (или „Крайстминстер”), който е в общение с РЗПЦ, веднъж споменал на [[св. Иоан Максимович]], че било трудно да се популяризира Православието от Западен обряд, на което светецът отговорил: „Никога, никога, никога не позволявай да ти казват, че за да бъдеш православен, трябва също така да си източен. Западът е бил православен за хиляда години, а неговата древна литургия е много по-стара от която и да е негова ерес”. [http://www.christminster.org/history.htm]
Трябва също така да се отбележи, че съществуват няколко общности, които използват различни западни обреди, самоопределят се и са наричани православни, но не са в общение с историческата Православна църква.
[[Френска православна църква|Френската православна църква]], която е била обгрижвана от [[св. Иоан Максимович]], а по-късно от [[Румънската православна църква]], също служи литургия по Западния обряд – базирана на древни Галски литургични текстове с някои византийски допълнения. В настоящия момент [[Френската православна църква]] съществува като независимо тяло, не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.
В допълнение, в Миланския свети синод - старокалендарна общност, има няколко енории (както и един манастир в САЩ, в Уест Милфорд, Ню Джърси – манастира на Светото име), които служат по Западен обряд, включително и по възстановения Сарумски обряд. Никоя от тези общности не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.
