Църковна история

"Църковна история" на Евсевий Кесарийски е сред най-важните извори за ранната история на Църквата. Авторът е имал достъп до Кесарийската и Йерусалимската библиотеки, както и до всички други източни библиотеки във Финикия, Египет, Гърция, а също и до латинските хранилища. Ползвал е пет книги на Егезип от 2 век, Хрониката на Юлий Африкан от 3 век, цитира Юстин Философ, Климент Александрийски, Ириней, Аполоний, Юдейските войни на Йосиф Флавий, Филон Александрийски, послания на християнски общини за местни мъченици.

От изключително значение за структурата на историята са епископските списъци за Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Първите части на Римската и Александрийската листи са взети от Юлий Африкан, частично от опровержителите на еретическите учения, които чрез приемствеността на епископите, която отвеждала до апостолите, доказвали неапостолския произход на еретическите общини.

Друг важен източник са диптихите, които всички църкви, а особено основаните от апостолите, старателно водели. Юлий Африкан и Евсевий Кесарийски са съчетали тези сведения с т.нар. императорски списъци и така се е получило хронологическото скеле на "Църковна история".

Съдържание на "Църковна история"

1) Последователността на епископите, точната им хронологизация поне за по-важните общини. За християнските апологети апостолското приемство е от първостепенно значение за доказване на православния характер на съборната църква.

2) Християнските учители и писатели. Главната заслуга на Евсевий е в хронологизирането на писателите и в систематизацията на техните произведения.

3)Библейският канон и неговото съставяне. Евсевий събира цитати от православни автори и посочва неоспоримите новозаветни книги и тези, които са били все още с неясен статут. Критерий за първата група е цитирането им от всички древни отци на Църквата. Едно изключение в известен смисъл прави за Апокалипсиса на евангелист Йоан. В 7 книга помества за него дълго извлечение от Дионисий Александрийски, но в 3 книга прибавя и лична хипотеза, с която оспорва автентичността на тази книга. Хилиастичният реализъм на Откровението му се струвал заплаха за християнската философия. От друга страна, обаче, не е пристрастен и не премълчава, че Апокалипсисът е цитиран често от старите автори. Накрая поставя книгата в категорията с недоказана автентичност, но използвана от много, достойни за вяра автори.

4) Еретиците. Оценките на Евсевий за тях са катогорично негативни. Не полемизира, а изброява произведенията им и ги хронологизира. Дава информация за живота на ересиарсите.

Някои от по-важните ранни ереси са ереста на Симон Влъхва и наследникът му Менандър, които учели за съществуване на Божествени еони и кръщение, което носи безсмъртие и вечна младост още на земята; евионитите (юдействащи), които Евсевий характеризира като бедни и оскъдни на ум; николаитите по името на един от първите седем дякони и други. Всички гореспоменати са в III книга. В IV са описани гностиците и ересиарсите Кердон, Сатурнин и Василид и други, в VII е отделено много място на Павел Самосатски и манихеите.

5) Гоненията и страданията на еврейския народ след богоубийството до трагичния им край при Веспасиан и Адриан. Откъсите за евреите имат апологетичен характер - това са плодовете на тяхното дело, които доказват, че те вече не са избран народ. Извор до разрушаването на Йерусалим е почти единствено Йосиф Флавий, когото Евсевий обширно цитира.

6) Гоненията срещу християните. Сведения за тях черпи от посланията на смирненската община за смъртта на св. Поликарп, писмото на общините от Лион, а също от Егезип, писмата на Дионисий и други.

VI и VII глави са изцяло посветени на Ориген и Дионисий Александрийски. Представляват апология на Ориген като голям учител и екзегет на Църквата, а тъмните места около него като спора му с александрийския епископ не са споменати. Аналогично е и с Дионисий - подробно е описана борбата му с новацианите и е разобличен Павел Самосатски.

В VIII книга е обхванат периода на узурпациите (305-312), а IX книга стига до смъртта на Максимин през 313 г. Добавени са и актовете на Константин Велики, от 312 г. пълновластен господар на Запада.

Последната книга е тържественото слово на Евсевий за освещаването на църквата в Тир, с подробно описание на новия храм. Характерни са символичните обяснения на автора за земния храм и вътрешното му устройство като отображение на Небесния Йерусалим.

Преписи и преводи на "Църковна история"

Успехът на "Църковна история" е голям и още в първото столетие след написването й се появяват много преписи. През 402 г. е преведена на латински от Руфин с продължение до смъртта на император Теодосий. Старите издания и преводите взаимно се контролират и възстановяват автентичния текст на този извор.