Разлика между версии на „Западен обряд“

от енциклопедия Двери
Направо към: навигация, търсене
 
(Не са показани 39 междинни версии от 4 потребители)
Ред 1: Ред 1:
'''Тази статия е временно заключена  виж в "беседа"'''
+
'''Западният обряд''' е разновидност на православното богослужение, основаваща се на древните  литургични традиции на Западната църква отпреди [[Велика схизма|великата схизма]]. Православните християни от западния обряд изповядват същата пълнота на православната вяра, както и техните събратя от византийския обряд. Понастоящем всички [[епископ]]и, които обгрижват такива [[енория|енории]], са последователи на византийското богослужение.  
 
 
'''Западния обряд''' е разновидност на православното богослужение основаваща се на литургичните традиции от древността преди [[великата схизма]]. Православните християни от Западния обряд защитават пълнотата на православната вяра съвместно с техните събратя следващи Византииското богослужение. В настоящия момент всички [[епископ]]и, които отговарят за подобни [[енория|енории]] са последователи на Византииското богослужение.  
 
{{Западно Богослужение}}
 
  
 
==Съвременна история==
 
==Съвременна история==
 
===Деветнадесети век===
 
===Деветнадесети век===
  
През 1864, 44 годишния [[Йосиф Юлиан Овербек]], бивш свещеник в Германската [[Римокатолическа църква]], който напуска духовенстното, разочарован от папското надмощие, лутеран, а по-късно и женен, е [[помазан]] в [[Православната църква]]. През 1866, тои публикува, ''Католическо Православие и Англокатолицизъм'', поставил основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно, започва периодично издаване на ''Православен католически преглед'', с цел да изтъкне Източното Православие и да се отхвърли Католицизма и Протестантството.
+
През 1864 г. в [[Православна църква|Православната църква]] е приет с [[миропомазване|миропомазване]] 44-годишният [[Йосиф Юлиан Овербек]], бивш свещеник в [[Римокатолическата църква|Римокатолическа църква]] в Германия, който, разочарован от папското първенство, напускал духовенството и станал лутеран,а по-късно се и оженил. През 1866 г., той публикува книгата ''Католическо Православие и Англокатолицизъм'', поставила основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно започва да издава списанието ''Православен католически преглед'', целящо да изтъкне предимствата на източното православие пред католицизма и протестантството.
  
През 1867 Овербек дава петиция с 122 подписа от т.нар. [[Оксфордско движение]], до Руската Църква за приемането на Западнообрядна църква в пълно канонично общение с Източния обряд. Била сформирана седемчленна синодална комисия и Овербек бил поканен да отправи своите искания. Идеята била одобрена, и Овербек се заел с предоставянето чернова за Западния обряд. Основата на това, което представил Овербек било от Богслужението през 1570, което добавяло ''epiclesis'' (молитва към Бог да претвори Даровете) и Трисвятата песен. Този обряд бил представен през 1871, бил изпитан и одобрен от комисията. Овербек насочил усилията си към Старокатолическото движение, което отхвърля непогрешимостта на Папата. Той продължил да се въвлича в спорове с Католиците, Англиканите и отказалите се от Източното Православие, използвайки Византииското Богослужение.
+
През 1867 г. Овербек подава заявление със 122 подписа от т.нар. Оксфордско движение до Руската църква, с което моли да се създаде Западнообрядната църква, която да е в пълно канонично общение с Източния обряд. Била сформирана седемчленна синодална комисия и Овербек бил поканен да отправи своите искания. Идеята била одобрена и Овербек се заел с предоставянето на чернова за западния обряд. В основата си това, което представил Овербек, било Тридентинската меса от 1570 г., към която той добавил епиклеза (молитва към Бог за претворяване на Даровете) и трисвятата песен. Този обряд бил представен през 1871 г., бил разгледан и одобрен от комисията. Овербек насочил усилията си към Старокатолическото движение, което отхвърля догмата за непогрешимостта на папата, катопродължил да се занимава със спорове с католиците, англиканите и приелите православието, използващи източния обряд.
  
През 1876, Овербек апелирал до различни Свети Синоди, пътувайки до Константинопол през 1879. Там той срещнал Цариградския Патриарх, който го благословил да издава проповеди и апологетика. През 1881,Овербек имал известен късмет, когато Цариградският Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.
+
През 1876 г. Овербек се обрънал към различни [[Синод|Свети Синоди]], като пътувавал и до Константинопол през 1879. Там той се срещнал с Цариградския Патриарх, който го благословил да издава проповеди и апологетики. През 1881 г. Овербек имал известен успех, тъй като Цариградската Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.
  
Обаче нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за неговото свещенство, Светия Синод в Гърция отхвърлил неговите схими.  ''Православен Католически преглед'' спрял да се издава. Овербек починал през 1905.
+
Но нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за свещеническо служение, Гръцкият Свети Синод спрял осъществяването на неговия проект и сред другите православни църкви, списание ''Православен католически преглед'' спряло да се излиза, поради което към 1892 г. Овербек признал своя неуспех, поради позицията на тогавашната Гръцка църква. Овербек починал през 1905.
  
 
===Двадесети век===
 
===Двадесети век===
 
[[Image:Fon-du-Lac Circus.jpg|right|thumb|300px|Епископско ръкоположение на Региналд Велер като помощник на епископ на Фон-Ду-Лак, 1900.]]
 
[[Image:Fon-du-Lac Circus.jpg|right|thumb|300px|Епископско ръкоположение на Региналд Велер като помощник на епископ на Фон-Ду-Лак, 1900.]]
Западният обряд продължил да се развива. През 1890 в Швейцария в стара католическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, който я наследил от отец Владимир (Соколовски); отец Вилат повел църквата по стъпките на [Старокатолицизъм|Старокатолизизма]. През 1911 Арнолд Харис Матю, стар католически eпископ, влязъл в съюз с Антиохийската Патриаршия, но скоро след това се оттеглил, оставяйки зад себе си модел за бъдещето на Западния обряд и неговото присъединяване към Правослаието. През 1926 ''Полска Католическа национална църква'', състояща се от шест енории била приета в Полската Православна Църква и е процъфтявала, докато не била премахната от Нацистите. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-five.html] [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-four.html]
+
Западният обряд продължил да се развива. През 1890 г. швейцарска старокатолическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, била приета от епископ Владимир (Соколовски). Но скоро след това Отец Вилат присъединил енорията си към Сирианската православна Църква (т нар. "Яковити"), а по-късно отново се завърнал в Старокатолицизма. През 1911 г. старокатолическият eпископ Арнолд Харис Матю, влязъл в уния с Антиохийската патриаршия, но скоро след това се оттеглил. През 1926 г. ''Полската католическа национална църква'', състояща се от шест енории, се присъединила към в Полската православна църква. Тя отслужвала литургията на Свети Григорий и процъфтявала като православна общност, докато не била унищожена от нацистите. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-five.html] [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-four.html]
  
Връзките на Св. Тихон в Западния  Обряд са още по-трайни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от епископите били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, но в същото време да запазят Англиканската литургия. Св. Тихон, взема през 1892 "Книгата за общи молитви" (Book of Common Prayers), заинтересуван от приложимостта на подобна идея; през 1904. Светият Синод допуска подобна възможост. Свети Тихон включва многобройни бележки относно това как книгата може да бъде използвана по Православен начин. St. Tikhon did not receive any Episcopalians who used revised Anglican forms, but it lay the groundwork for the reception and liturgics of the Western Rite Vicariate. [3]
+
Връзките на св. Тихон със западния обряд били още по-продължителни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от вярващите от Епископалната църква били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, като в същото време запазят англиканската литургия. През 1892 г. св. Тихон изпратил на Светия синод англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayers), със запитване дали е възможно употребата му и при какви обстоятелства. Според отец Едуард Хъджис, св. Рафаил Бруклински е съставил молбата за това проучване. През 1904 г. Светият синод е приел възможостта за Православна употребата на молитвеника, като се направят необходимите редакции. Синодът е решил, че такива редакции "може да се извършат само на място, в Америка" и е намерил за "желателно да изпрати резултатите от проучването на негово преосвещенство американския епископ Тихон".  По време на разглеждането на тази преписка, епископалните християни оттеглили исканията си. Поради това до завръщането си в Русия през 1907 г. свети Тихон не успял да приеме в общение нито един англиканин. Все пак, неговото участие е поставило основата на бъдещо приемане в общение, както и на литургиката на някои енории от Викарията на Западния обряд,[3], а по-късно и от [[Руска православна задгранична църква|Руската православна задгранична църква]].
  
There has been a significant Western Rite movement in France, the largest remaining group thereof being the Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - the Union of Western Rite Orthodox Worship Associations).  
+
Във франция съществува значително движение в подкрепа на Западния обряд, като най-голямата запазена днес общност е Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - Съюзът на Православните Сдружения от Западен богослужебен обряд).  
  
 
====В САЩ====
 
====В САЩ====
The Antiochian Archdiocese received the most stable and successful group of Western Rite parishes, the Society of Clerks Secular of St. Basil, in 1961. Upon reception, they became the Western Rite Vicariate, and their leader, Alexander Turner, becoming an Orthodox priest and the Vicar-General of the Vicariate until 1971. At his repose, Fr Paul W.S. Schneirla became Vicar-General.
+
През 1961 г. Антиохийският архидиоцез према най-трайната и успешна общност от енории от Западния обряд - Свети Василевия Орден на бялото духовенство. След приемането му, той става Викарията по Западен обряд, като неговият водач е ръкоположен за православен свещеник и е определен за Главен викарий на Викарията до 1971 г. След неговата кончина Отец Пол У. С. Шнейрла става Главен викарий.  
  
Besides the parishes that were in the former Society, other parishes have been received into the Western Rite Vicariate of the Antiochian Archdiocese, especially because ofthe theological and practical devolution of the Episcopal Church U.S.A. Added to this, several Western Rite missions have been founded, some growing into full parish status.
+
Освен енориите от бившия орден, във Викарията по Западен обряд са приети и други енории, най-вече поради отстъпления в богословието и практиките на Епископалната църква в САЩ. Същевременно са създадени няколко мисии от Западен обряд, някои от които са се развили с пълни енории.  
  
The Church of Russia received a New York Old Catholic community in 1962 as Mount Royal Monastery, which later moved to Woodstock, New York, under Archbishop John (Wendland) of the Russian Exarchate of North America. Later, this community was received by the Russian Orthodox Church Outside Russia, under Archbishop Nikon (Rklitzsky). In 1993, the monastery was renamed to Christminster and moved to Providence, Rhode Island, under Bishop Hilarion of Manhattan (since transferred). It's present abbot is Dom James Deschene.  
+
През 1962 г. Руската църква - архиепископ Иоан (Уендланд) от Руския екзархат за Северна Америка - е приела една нюйоркска старокатолическа общност - манастира Маунт Роял ("Mount Royal"), която по-късно се е преместила в Уудсток, Ню Йорк. В последствие тази общност е приета от Руската Задгранична Църква - архиепископ Никон (Крилицки). През 1993 г., манастирът е преименуван на "Христос Спасител" Крайстминстър (Christminster) и е преместен в Провидънс, Роуд Айлънд, при епископ Иларион от Манхатън. Настоящият му игумен е Дон Джеймс Дешин.
  
 
====Извън САЩ====
 
====Извън САЩ====
In 1995, the Church of Antioch also established a British Deanery to absorb converts from the Church of EnglandNot all of these parishes are Western Rite.
+
През 1995 г. Антиохийската църква създава  Британска мисия (British Deanery ) с цел да привлече обърнали се към Православието  членове на Англиканската църкваНе всички от тези енории са от Западен обряд.
  
Western Rite Orthodoxy, in [[Orthodoxy in Australasia|Australia and New Zealand]], has arisen mostly from Anglican and Continuing Anglican communities. Archbishop Hilarion (Kapral) of Sydney, ROCOR, received some communities under his omophorion; while others have been received by Bishop [[Gibran (Ramlawey) of Australia and New Zealand|Gibran]] and Metropolitan Archbishop [[Paul (Saliba) of Australia and New Zealand|Paul]], both under the Church of Antioch.
+
Православието от Западен обряд в Австралия и Нова Зеландия възниква предимно от Англикански общности. Архиепископът на Сидни Иларион (Капрал) от РПЗЦ е приел под омофора си няколко подобни общности, а други са били приети от епископ Гибран (Рамлавейw) и митрополит Пол (Салиба), и двамата от Антиохийската църква.
  
Other small groups following the Western Rite have been received, but usually have either had little impact, or have declared their independence soon after their reception.
+
Други малки общности, следващи Западния обряд са били приети, но обикновенно не са имали голямо влияние или са обявили своята независимост скоро след приемането им.
  
Some Western Rite parishes are also in the Oriental Orthodox churches. The Syrian patriarchate of Antioch consecrated Antonio Francisco Xavier Alvarez as Archbishop of Ceylon, Goa and India in 1889, authorizing a Roman rite diocese under him; in 1891, the Syrians consecrated the aforementioned Joseph René Vilatte as archbishop for the American Old Catholics.
+
Има някои енории от западен обряд и в Ориенталните православни църкви (Древните източни църкви). Сирианската патриаршия в Антиохия е ръкоположила Антонио Франциско Ксавиер Алварес за архиепископ на Цейлон, Гоя и Индия през 1889 г., създавайки подчинен на него диоцез по Римски обряд.  През 1891 г. Сирианите, ръкополагат гореспоменатия Жозеф Рене Вилат за архиепископ на американските старокатолици.
  
 
==Литургия==
 
==Литургия==
North American Western Rite parishes generally follow one (or sometimes both) of two types of traditional Western liturgical traditions. The majority celebrate the [[Liturgy of St. Tikhon of Moscow]], which is an adaptation of the [[Eucharist|Communion]] service from the 1928 Anglican ''Book of Common Prayer'' and ''The Anglican Missal in the American Edition,'' as their Sunday liturgy. Until 1977, all Western Rite parishes celebrated only the [[Liturgy of St. Gregory the Great]], which is a modified form of the ancient Mass known to Roman Catholics before the liturgical reforms of Vatican II in the 1960s. Many parishes within the Western Rite Vicariate continue to celebrate the Gregorian liturgyHowever, most WRV parishes celebrate more than one weekly liturgy, and many of the Tikhonite parishes celebrate the Gregorian liturgy on weekdays. The complete Roman rite of Benediction is also authorized.
+
Северноамериканските енории от Западния обряд обикновенно следват един (или понякога и двата) от двата вида на Западната литургична традиция. Повечето служат в неделя [[светата литургия на св. Тихон Московски]] - преработка на Евхаристийната служба от англиканския "Общ молитвеник" (''Book of Common Prayer'') и "Англиканската меса в американско издание". До 1977 г. всички енории от Западния обряд са служили само [[Литургия на свети Григорий Велики|литургията на свети Григорий Велики]], която е изменена форма на древна меса, позната на римо-католиците отпреди литургичните реформи на Втория ватикански събор през 1960 г. Много енории от Викарията на Западния обряд продължават да служат Григориевата литургия. Все пак повечето енории от Викарията на Западния обряд служат повече от една литургия седнично, а в много от "Тихонските" енории се отслужва Григориевата литургия през седмицата. Разрешен е също така и пълния Западен бенедектински обряд.
 +
 
 +
Литургията от Западен обряд има по-малко повтарящи се елементи, в сравнение с литургията от Византийски обряд и като цяло има по-кратък и сбит изказ. Отслужващите я, са облечени в характерните западни одежди, а вярващия народ също следва благочестивите църковни обичаи, характерни да тяхната традиция.
  
The Western Rite liturgy has much less repetition than its corresponding elements in the Byzantine rite, and generally has a more brisk, succinct manner to it.  Celebrants wear distinctive Western vestments, and the faithful follow pious devotional customs particular to their tradition, as well.
 
  
The development of the current use within the [[Western Rite Vicariate]] is of particular note:
+
Развитието на настоящата служба във Викарията на Западния обряд следва специално да се отбележи:
  
:Metropolitan Antony was well aware that the Western Rite was “a work for specialists.” The new Western Rite usage of the Archdiocese was to be guided by “a Commission of Orthodox Theologians,” an advisory committee of qualified clerics or laymen to advise the Metropolitan and determine “the mode of reception of groups desiring to employ the Western Rite, and the character of the rites to be used, as well as the authorization of official liturgical texts.” The first WRV Commission, convened by Metropolitan Antony in 1958, was composed of Fathers Paul Schneirla, Stephen Upson, [[Alexander Schmemann]] and [[John Meyendorff]]. Schneirla, Schmemann, and Meyendorff in particular had seen the Western Rite up close in France, as it had been approved in the Russian Ukase of 1936. Schneirla recalls Schmemann’s work in particular as being key, as he was familiar with the Liturgical Movement within the Roman Catholic and Anglican communions. Schmemann was particularly instrumental in joining together the separate Rites of Initiation of the Rituale Romanum – Baptism, Confirmation and First Holy Communion – into one unified rite, according to the Orthodox understanding.
+
:Митрополит Антоний е считал, че Западният обряд е "работа за специалисти". Въвеждането в употреба на новия Западен обряд в диоцеза е било ръководено от Комисия от православни богослови - консултативен орган, съставен от опитни клирици и канонисти, който е съветвал митрополита и е определял "формата за приемане на общностите, желаещи да служат по Западен обряд, естеството на използваните обряди, като е и одобрявал официалните литургични текстове". Първата комисия, свикана от митрополит Антоний, е включвала отците Пол Шнейрла, Стивън Ъпсън, [[Александър Шмеман]] и [[Йоан Майендорф]]. Шнейрла, Шмеман и Майендорф, са имали личен контакт със Западния обряд във Франция, където е употребата му е одобрена с Указ на Руската църква от 1936 г. Шнейрла споменава дейността на Шмеман като ключова, тъй като последният е бил запознат с литургичното развитие в Римокатолическото и Англиканското евхаристиино богослужение. Шмеман особено способствал в съединяването на  отделните обряди на Римокатолическата Инициация - Кръщение, Конфирмация и Първо свето причастие - в едно общо тайнство, съгласно православното разбиране.  
  
:In January of 1962, the official Western Rite Directory was issued, “establishing liturgical usages and customs and discipline,” drawing on principles gleaned from the 1904 Moscow Synodal response to Saint Tikhon, the authorization of Western Rite offices by Metropolitan Gerassimos (Messarah) of Beirut, and the 1932 Russian Ukase of Metropolitan Sergius.[http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-eight.html]
+
:През януари 1962 г. е издаден официален справочник на Западния обряд, с които „се установяват  литургичните практики, обичаи и ред”, изхождайки от принципите на отговорите от 1904 г. на Московския синод до свети Тихон, разрешението на Западния обряд от бейрутския митрополит Герасим (Месарах) и Указа на руския митрополит Сергий от 1932 г. [http://occidentalis.blogspot.com/2004/09/western-rite-history-part-eight.html]
  
Ironically, before his committed and pivotal involvement with the architecture of the current usage of the Western Rite, Fr. Schmemann had criticized it in a response to a 1958 article Fr. Schneirla wrote in ''The Word''.[http://www.schmemann.org/byhim/westernrite.html] However, after his criticisms, Fr. Schmemann worked to establish the Western Rite Vicariate and, later still, taught at the Western Rite seminary in Paris.
+
Смешното тук е, че преди основното му участието в комисията по установяването на сегашната употреба на Западния обряд, отец Шмемен е разкритикувал неговата употреба в отговор на една статия на отец Шнейрла, публикувана в списание „Словото” ("The Word") през 1958 г. Въпреки своите предишни критики, отец Шмемен е работил за създаването на Викарията на Западния обряд, а по-късно е преподавал в Семинария по Западен обряд в Париж.
  
==Конгрегации==
+
==Общности==
By far the largest group of these parishes is represented by the [[Western Rite Vicariate]] of the [[Antiochian Orthodox Christian Archdiocese of North America]]. Other Antiochian Western Rite parishes exist in the [[Antiochian Orthodox Archdiocese of Australia and New Zealand]].  
+
Днес най-голямата група от този тип енории е Викарията на Западния обряд на Антиохийската православна християска архиепископия за Северна Америка. Други антиохийски енории от Западен обряд съществуват в Антиохийската православна архиепископия в Австралия и Нова Зеландия.  
  
The [[Russian Orthodox Church Outside Russia]] (ROCOR) also has a small number of Western Rite parishes in addition to two monasteries, one located in Tasmania and another in Rhode Island which follows Benedictine liturgical traditions. The former, St. Petroc Monastery, uses the [[Sarum Rite]] liturgy in EnglishMissions and Parishes of the ROCOR Western Rite in Tasmania use either the Sarum or "The English Liturgy," an English Use service based upon the 1549 Anglican ''Book of Common Prayer'' but incorporating certain elements of the Sarum Use.
+
В Руската задгранична православна църква също така има малък брой енории от Западен обряд, както и два манастира - на о .Тасмания и на о. Роуд Айлънд, като последният служи по Бенедектинската литургична традиция. В първият манастир – „Свети Петрок” се служи англоезична литургия по Сарумския обряд (или обряд от Солзбъри – древна британска литургия). В мисиите и енориите от Западен обряд от Архиепископията в Сидни на РЗПЦ се служи или манастирската преработка на Сарумската литургия, или „Английската литургия” – служба на английски език, съставена основно по англиканския „Общ молитвеник” и някои елементи от Сарумската литургия.
  
The [[abbot]], Dom Augustin (Whitfield), who led the latter monastery of Mount Royal, now named [[Christminster (Providence, Rhode Island)|Christminster]] (or Christ the Savior Monastery), into communion with ROCOR, once remarked to St. [[John Maximovitch]] that it was difficult to promote Western Rite Orthodoxy, whereupon the saint replied: "Never, never, never let anyone tell you that, in order to be Orthodox, you must also be eastern. The West was Orthodox for a thousand years, and her venerable liturgy is far older than any of her heresies."[http://www.christminster.org/history.htm]  
+
Отец Дом Августин (Уитфийлд) - игумен на манастира „Маунт роял”, сега преименуван на „Христос Спасител” (или „Крайстминстер”), който е в общение с РЗПЦ, веднъж споменал на [[св. Иоан Максимович]], че e трудно да се популяризира Православието от Западен обряд, на което светецът отговорил: „Никога, никога, никога не позволявай да ти казват, че за да бъдеш православен, трябва непременно да си източен. Западът е бил православен за хиляда години, а неговата древна литургия е много по-стара от която и да е негова ерес”. [http://www.christminster.org/history.htm]  
  
The [[Orthodox Church of France]]—which is currently of ambiguous status with regard to world Orthodoxy, but at one time was cared for by St. [[John Maximovitch]] and later by the [[Church of Romania]]—also uses a Western Rite liturgy based on ancient Gallican liturgical materials, though often supplemented by Byzantine elements.
+
Трябва също така да се отбележи, че съществуват няколко общности, които използват различни западни обреди, самоопределят се и са наричани православни, но не са в общение с историческата Православна църква.
  
In addition, the [[Holy Synod of Milan]], an [[Old Calendarist]] group, has a few communities (including one monastery, in the United States, in West Milford, New Jersey, the Abbey of the Holy Name) which worship according to Western rites, including a restored [[Sarum Rite]], which differs significantly from that used in ROCOR.
+
[[Френска православна църква|Френската православна църква]], която е била обгрижвана от [[св. Иоан Максимович]], а по-късно от [[Румънската православна църква]], също служи литургия по Западния обряд – базирана на древни Галски литургични текстове с някои византийски допълнения. В настоящия момент [[Френската православна църква]] съществува като независимо тяло, не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.
  
It should also be noted that there are a number of groups who follow various Western rites and may call themselves Orthodox but are not part of or in communion with the historic [[Orthodox Church]].
+
И накрая, в Миланския свети синод - старокалендарна общност, има няколко енории (както и един манастир в САЩ, в Уест Милфорд, Ню Джърси – манастира на Светото име), които служат по Западен обряд, включително и по възстановения Сарумски обряд. Никоя от тези общности не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.
  
 
==Критики==
 
==Критики==
The Western Rite in the Orthodox Church is not without its critics. Objections are made in regards to desire for liturgical uniformity within Orthodoxy and fears that Western Rite vicariates or similar Western Rite practices have produced a para-ecclesiastic organization within the Church. Some question the sincerity of Western Rite parishes as all or mostly-convert groups. Finally, lack of organic liturgical continuity for the Western Rite troubles some Orthodox Christians.
+
Срещат се и някои критични забележки към Западния обряд в Православната църква. Правени са възражения с оглед на идеята за литургично еднообразие в Православието, както и от опасения, че Викариятите от Западния обряд или подобните им институции са създали парацърковни организации вътре в Църквата. Някои повдигат въпроса за откровеността на енориите от Западния обряд в качеството им на новоприели Православието групи. И най-накрая, липсата на пряка литургична традиция на Западния обряд притеснява някои православни християни.
 +
 
 +
Предстои да се види, дали Западният обряд ще се запази и ще бъде приет от мнозинството, което следва Византийския обряд. Междувременно епископите от Византийски обряд, които обгрижват енориите от Западния обряд, както и много от тези, които нямат подобни подведомствени енории, продължават да заявяват, че вярващите от тяхното Западно паство са православни християни и ги приемат в пълно общение с другите вярващи в Църквата.
  
Whether the Western Rite will survive in the Orthodox Church and be accepted by the majority who follow the Byzantine Rite remains yet to be seen. In the meantime, the Byzantine Rite bishops who oversee Western Rite parishes—and many who oversee no Western Rite parishes—continue to declare their Western flocks to be Orthodox Christians and regard them as fully in communion with the rest of the Church.
+
От друга страна, някои православни християни, привърженици на Византийския обряд, не биха участвали в света литургия в енория от Западен обряд, не признават за православни събратята си от Западния обряд (въпреки че са под юрисдикцията на епископи от Византийски обряд, с които са в общение), а ги обявяват за „Римокатолици”, „схизматици” или „униати наобратно”. Всепак никоя православна енория не може да откаже причастяването на верни от канонична енория от Западен обряд, независимо от отношението си към идеята за Православие по Западен обряд. Няма схизми сред епископите на православната църква по въпроса за енориите от Западния обряд
  
On the other hand, some Byzantine Rite Orthodox Christians do not recognize the Orthodoxy of those in the Western Rite (despite their being under the jurisdiction of Byzantine Rite bishops with whom they themselves are in communion), and will not attend the [[Eucharist]] at Western Rite parishes, declaring them to be "Roman Catholics," "[[schism]]atics," or "reverse [[Uniates]]." However, no Orthodox parish may deny the Eucharist to visiting faithful of the canonical Western Rite, regardless of their feelings about the concept of Western Rite Orthodoxy. As yet, there are no schisms within the episcopacy of the Orthodox Church regarding the issue of Western Rite parishes.
 
  
  
Ред 139: Ред 138:
  
 
[[Категория:Западен обряд]]
 
[[Категория:Западен обряд]]
 +
 +
[[en:Western Rite]]
 +
[[ro:Ritul occidental]]

Текуща версия към 10:19, 15 януари 2009

Западният обряд е разновидност на православното богослужение, основаваща се на древните литургични традиции на Западната църква отпреди великата схизма. Православните християни от западния обряд изповядват същата пълнота на православната вяра, както и техните събратя от византийския обряд. Понастоящем всички епископи, които обгрижват такива енории, са последователи на византийското богослужение.

Съвременна история

Деветнадесети век

През 1864 г. в Православната църква е приет с миропомазване 44-годишният Йосиф Юлиан Овербек, бивш свещеник в Римокатолическа църква в Германия, който, разочарован от папското първенство, напускал духовенството и станал лутеран,а по-късно се и оженил. През 1866 г., той публикува книгата Католическо Православие и Англокатолицизъм, поставила основите на неговата работа през следващите 20 години. Година по-късно започва да издава списанието Православен католически преглед, целящо да изтъкне предимствата на източното православие пред католицизма и протестантството.

През 1867 г. Овербек подава заявление със 122 подписа от т.нар. Оксфордско движение до Руската църква, с което моли да се създаде Западнообрядната църква, която да е в пълно канонично общение с Източния обряд. Била сформирана седемчленна синодална комисия и Овербек бил поканен да отправи своите искания. Идеята била одобрена и Овербек се заел с предоставянето на чернова за западния обряд. В основата си това, което представил Овербек, било Тридентинската меса от 1570 г., към която той добавил епиклеза (молитва към Бог за претворяване на Даровете) и трисвятата песен. Този обряд бил представен през 1871 г., бил разгледан и одобрен от комисията. Овербек насочил усилията си към Старокатолическото движение, което отхвърля догмата за непогрешимостта на папата, катопродължил да се занимава със спорове с католиците, англиканите и приелите православието, използващи източния обряд.

През 1876 г. Овербек се обрънал към различни Свети Синоди, като пътувавал и до Константинопол през 1879. Там той се срещнал с Цариградския Патриарх, който го благословил да издава проповеди и апологетики. През 1881 г. Овербек имал известен успех, тъй като Цариградската Патриаршия се съгласила, че Западът има правото на свое богослужение.

Но нищо повече не се случило. Бракът на Овербек след неговото католическо ръкоположение бил канонична пречка за свещеническо служение, Гръцкият Свети Синод спрял осъществяването на неговия проект и сред другите православни църкви, списание Православен католически преглед спряло да се излиза, поради което към 1892 г. Овербек признал своя неуспех, поради позицията на тогавашната Гръцка църква. Овербек починал през 1905.

Двадесети век

Епископско ръкоположение на Региналд Велер като помощник на епископ на Фон-Ду-Лак, 1900.

Западният обряд продължил да се развива. През 1890 г. швейцарска старокатолическа енория в Уисконсин, ръководена от отец Йосиф Рене Вилат, била приета от епископ Владимир (Соколовски). Но скоро след това Отец Вилат присъединил енорията си към Сирианската православна Църква (т нар. "Яковити"), а по-късно отново се завърнал в Старокатолицизма. През 1911 г. старокатолическият eпископ Арнолд Харис Матю, влязъл в уния с Антиохийската патриаршия, но скоро след това се оттеглил. През 1926 г. Полската католическа национална църква, състояща се от шест енории, се присъединила към в Полската православна църква. Тя отслужвала литургията на Свети Григорий и процъфтявала като православна общност, докато не била унищожена от нацистите. [1] [2]

Връзките на св. Тихон със западния обряд били още по-продължителни. Докато бил глава на Руската мисия в Америка, някои от вярващите от Епископалната църква били заинтересувани от възможността за присъединяване към Православната църква, като в същото време запазят англиканската литургия. През 1892 г. св. Тихон изпратил на Светия синод англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayers), със запитване дали е възможно употребата му и при какви обстоятелства. Според отец Едуард Хъджис, св. Рафаил Бруклински е съставил молбата за това проучване. През 1904 г. Светият синод е приел възможостта за Православна употребата на молитвеника, като се направят необходимите редакции. Синодът е решил, че такива редакции "може да се извършат само на място, в Америка" и е намерил за "желателно да изпрати резултатите от проучването на негово преосвещенство американския епископ Тихон". По време на разглеждането на тази преписка, епископалните християни оттеглили исканията си. Поради това до завръщането си в Русия през 1907 г. свети Тихон не успял да приеме в общение нито един англиканин. Все пак, неговото участие е поставило основата на бъдещо приемане в общение, както и на литургиката на някои енории от Викарията на Западния обряд,[3], а по-късно и от Руската православна задгранична църква.

Във франция съществува значително движение в подкрепа на Западния обряд, като най-голямата запазена днес общност е Union des Associations Cultuelles Orthodoxes de Rite Occidental (UACORO - Съюзът на Православните Сдружения от Западен богослужебен обряд).

В САЩ

През 1961 г. Антиохийският архидиоцез према най-трайната и успешна общност от енории от Западния обряд - Свети Василевия Орден на бялото духовенство. След приемането му, той става Викарията по Западен обряд, като неговият водач е ръкоположен за православен свещеник и е определен за Главен викарий на Викарията до 1971 г. След неговата кончина Отец Пол У. С. Шнейрла става Главен викарий.

Освен енориите от бившия орден, във Викарията по Западен обряд са приети и други енории, най-вече поради отстъпления в богословието и практиките на Епископалната църква в САЩ. Същевременно са създадени няколко мисии от Западен обряд, някои от които са се развили с пълни енории.

През 1962 г. Руската църква - архиепископ Иоан (Уендланд) от Руския екзархат за Северна Америка - е приела една нюйоркска старокатолическа общност - манастира Маунт Роял ("Mount Royal"), която по-късно се е преместила в Уудсток, Ню Йорк. В последствие тази общност е приета от Руската Задгранична Църква - архиепископ Никон (Крилицки). През 1993 г., манастирът е преименуван на "Христос Спасител" Крайстминстър (Christminster) и е преместен в Провидънс, Роуд Айлънд, при епископ Иларион от Манхатън. Настоящият му игумен е Дон Джеймс Дешин.

Извън САЩ

През 1995 г. Антиохийската църква създава Британска мисия (British Deanery ) с цел да привлече обърнали се към Православието членове на Англиканската църква. Не всички от тези енории са от Западен обряд.

Православието от Западен обряд в Австралия и Нова Зеландия възниква предимно от Англикански общности. Архиепископът на Сидни Иларион (Капрал) от РПЗЦ е приел под омофора си няколко подобни общности, а други са били приети от епископ Гибран (Рамлавейw) и митрополит Пол (Салиба), и двамата от Антиохийската църква.

Други малки общности, следващи Западния обряд са били приети, но обикновенно не са имали голямо влияние или са обявили своята независимост скоро след приемането им.

Има някои енории от западен обряд и в Ориенталните православни църкви (Древните източни църкви). Сирианската патриаршия в Антиохия е ръкоположила Антонио Франциско Ксавиер Алварес за архиепископ на Цейлон, Гоя и Индия през 1889 г., създавайки подчинен на него диоцез по Римски обряд. През 1891 г. Сирианите, ръкополагат гореспоменатия Жозеф Рене Вилат за архиепископ на американските старокатолици.

Литургия

Северноамериканските енории от Западния обряд обикновенно следват един (или понякога и двата) от двата вида на Западната литургична традиция. Повечето служат в неделя светата литургия на св. Тихон Московски - преработка на Евхаристийната служба от англиканския "Общ молитвеник" (Book of Common Prayer) и "Англиканската меса в американско издание". До 1977 г. всички енории от Западния обряд са служили само литургията на свети Григорий Велики, която е изменена форма на древна меса, позната на римо-католиците отпреди литургичните реформи на Втория ватикански събор през 1960 г. Много енории от Викарията на Западния обряд продължават да служат Григориевата литургия. Все пак повечето енории от Викарията на Западния обряд служат повече от една литургия седнично, а в много от "Тихонските" енории се отслужва Григориевата литургия през седмицата. Разрешен е също така и пълния Западен бенедектински обряд.

Литургията от Западен обряд има по-малко повтарящи се елементи, в сравнение с литургията от Византийски обряд и като цяло има по-кратък и сбит изказ. Отслужващите я, са облечени в характерните западни одежди, а вярващия народ също следва благочестивите църковни обичаи, характерни да тяхната традиция.


Развитието на настоящата служба във Викарията на Западния обряд следва специално да се отбележи:

Митрополит Антоний е считал, че Западният обряд е "работа за специалисти". Въвеждането в употреба на новия Западен обряд в диоцеза е било ръководено от Комисия от православни богослови - консултативен орган, съставен от опитни клирици и канонисти, който е съветвал митрополита и е определял "формата за приемане на общностите, желаещи да служат по Западен обряд, естеството на използваните обряди, като е и одобрявал официалните литургични текстове". Първата комисия, свикана от митрополит Антоний, е включвала отците Пол Шнейрла, Стивън Ъпсън, Александър Шмеман и Йоан Майендорф. Шнейрла, Шмеман и Майендорф, са имали личен контакт със Западния обряд във Франция, където е употребата му е одобрена с Указ на Руската църква от 1936 г. Шнейрла споменава дейността на Шмеман като ключова, тъй като последният е бил запознат с литургичното развитие в Римокатолическото и Англиканското евхаристиино богослужение. Шмеман особено способствал в съединяването на отделните обряди на Римокатолическата Инициация - Кръщение, Конфирмация и Първо свето причастие - в едно общо тайнство, съгласно православното разбиране.
През януари 1962 г. е издаден официален справочник на Западния обряд, с които „се установяват литургичните практики, обичаи и ред”, изхождайки от принципите на отговорите от 1904 г. на Московския синод до свети Тихон, разрешението на Западния обряд от бейрутския митрополит Герасим (Месарах) и Указа на руския митрополит Сергий от 1932 г. [3]

Смешното тук е, че преди основното му участието в комисията по установяването на сегашната употреба на Западния обряд, отец Шмемен е разкритикувал неговата употреба в отговор на една статия на отец Шнейрла, публикувана в списание „Словото” ("The Word") през 1958 г. Въпреки своите предишни критики, отец Шмемен е работил за създаването на Викарията на Западния обряд, а по-късно е преподавал в Семинария по Западен обряд в Париж.

Общности

Днес най-голямата група от този тип енории е Викарията на Западния обряд на Антиохийската православна християска архиепископия за Северна Америка. Други антиохийски енории от Западен обряд съществуват в Антиохийската православна архиепископия в Австралия и Нова Зеландия.

В Руската задгранична православна църква също така има малък брой енории от Западен обряд, както и два манастира - на о .Тасмания и на о. Роуд Айлънд, като последният служи по Бенедектинската литургична традиция. В първият манастир – „Свети Петрок” се служи англоезична литургия по Сарумския обряд (или обряд от Солзбъри – древна британска литургия). В мисиите и енориите от Западен обряд от Архиепископията в Сидни на РЗПЦ се служи или манастирската преработка на Сарумската литургия, или „Английската литургия” – служба на английски език, съставена основно по англиканския „Общ молитвеник” и някои елементи от Сарумската литургия.

Отец Дом Августин (Уитфийлд) - игумен на манастира „Маунт роял”, сега преименуван на „Христос Спасител” (или „Крайстминстер”), който е в общение с РЗПЦ, веднъж споменал на св. Иоан Максимович, че e трудно да се популяризира Православието от Западен обряд, на което светецът отговорил: „Никога, никога, никога не позволявай да ти казват, че за да бъдеш православен, трябва непременно да си източен. Западът е бил православен за хиляда години, а неговата древна литургия е много по-стара от която и да е негова ерес”. [4]

Трябва също така да се отбележи, че съществуват няколко общности, които използват различни западни обреди, самоопределят се и са наричани православни, но не са в общение с историческата Православна църква.

Френската православна църква, която е била обгрижвана от св. Иоан Максимович, а по-късно от Румънската православна църква, също служи литургия по Западния обряд – базирана на древни Галски литургични текстове с някои византийски допълнения. В настоящия момент Френската православна църква съществува като независимо тяло, не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.

И накрая, в Миланския свети синод - старокалендарна общност, има няколко енории (както и един манастир в САЩ, в Уест Милфорд, Ню Джърси – манастира на Светото име), които служат по Западен обряд, включително и по възстановения Сарумски обряд. Никоя от тези общности не е призната и не е в общение с официалната Православна църква.

Критики

Срещат се и някои критични забележки към Западния обряд в Православната църква. Правени са възражения с оглед на идеята за литургично еднообразие в Православието, както и от опасения, че Викариятите от Западния обряд или подобните им институции са създали парацърковни организации вътре в Църквата. Някои повдигат въпроса за откровеността на енориите от Западния обряд в качеството им на новоприели Православието групи. И най-накрая, липсата на пряка литургична традиция на Западния обряд притеснява някои православни християни.

Предстои да се види, дали Западният обряд ще се запази и ще бъде приет от мнозинството, което следва Византийския обряд. Междувременно епископите от Византийски обряд, които обгрижват енориите от Западния обряд, както и много от тези, които нямат подобни подведомствени енории, продължават да заявяват, че вярващите от тяхното Западно паство са православни християни и ги приемат в пълно общение с другите вярващи в Църквата.

От друга страна, някои православни християни, привърженици на Византийския обряд, не биха участвали в света литургия в енория от Западен обряд, не признават за православни събратята си от Западния обряд (въпреки че са под юрисдикцията на епископи от Византийски обряд, с които са в общение), а ги обявяват за „Римокатолици”, „схизматици” или „униати наобратно”. Всепак никоя православна енория не може да откаже причастяването на верни от канонична енория от Западен обряд, независимо от отношението си към идеята за Православие по Западен обряд. Няма схизми сред епископите на православната църква по въпроса за енориите от Западния обряд


Източници

Външни хипервръзки

Литургия

Книги

Въведение и история

Апология

Критика

Новини и гледни точки